Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Всичко гореизложено, взето в едно от наша страна, ние повярвахме не на шега, че животът ни при тоя старец е в безопасност донейде си. Без да поставиме даже караул, оттеглихме се малко по-навътре в гората и легнахме да спиме. Дъждът почна да вали отново. Часът къде 10½ вечерта по турски зачу се плюсък откъм противоположната страна на кошарата, който приличаше повечето да е някоя мечка или друго животно, отколкото човек; но било каквото и да е, ние се отместихме от мястото си на пусия и обърнахме пушките към оная страна, отгдето идеше шумът. После десятина минути ние съгледахме бозовата аба на нашия старец, който отиваше право на онова място, гдето ни беше оставил от по-напред, и като се огледа надолу-нагоре, та видя, че ни няма, започна да подсвирва (хайдушки знак).
— Господ да ви знае, момчета! Прекъсахте ми сърцето като с кремък, когато видях, че ви няма — отговори той на нашето обаждание. — Какво не си прекарах през ума за вас?…
Когато го наобиколихме вече като пилци, той ни съобщи с важност на челото, че трябвало да се приготвим за път, защото ще да ни води навръх Стара планина, да ни запре в една каменна пещеря, позната само нему и още на един негов другар, на когото сме трябвало да кажем: „Лека пръст“ — т.е. че той се поминал вече. Причината на тия предпазливи мерки била голямото число башибозуци (кучлаци според него), които нападнали по колибите и наскоро имали намерение да излязат по гората.
— В тая пещеря — прибави той — вие няма да се боите от нищо. Хващам се с вас на бас, че ни един косъм от главата ви няма да потрепери. Там ще да живеете като в някоя влашка кръчма! Аз случайно можах да я изнамеря, и то не сега, но когато бях на двайсе години момче и пасях козите по тях места заедно с рахметлията (покойния) си баща. Един ден гледам, че орел кацна на една от голите канари; той държеше в устата си храна, от което мен ми щукна на ума, че може да има малки орленца в тия канари. Качих се на едно дърво и ето че напредя ми зее пещерата…
Разбира се, че от това историческо описание на тая пещера нам не оставаше що да възразяваме: „Да вървим?“ „Съгласни.“
IV
На мръквание ние стояхме вече като на поклонение под колосална каменна стена, покрита с дебел лед, между който се подаваха тук-там листове от зелен здравчец. Тая стена се намира на върха, на самия връх, гдето се е казало, на Стара планина, а в горните й катове е речената пещеря, новото наше жилище. Гъста студена мъгла покриваше балканския хребет, от влажнината на която се образуваше по дърветата скреж и поледица. Тук снегът си стоеше още както бе паднал на 8 май. Страх ужасен побиваше човека само като си дигнеше главата да погледне острите и зъбести скали, по които трябваше да възлизаме, дордето пристигнеме до назначеното си жилище. Дядо Вълю ни предупреди да заобиколиме от другата страна, защото по канарата направо не било възможно да се възлезем по причина на хлъзгавата поледица, а трябвало най-напред да се покачим по едно дърво, а после вече да преминем по един от неговите клонове, който се простираше до самата дупка, като по мост. И действително, това така трябваше да стане; ние сами с очите си се уверихме, че друга леснина нямаше. Дордето се занимавахме да разглеждаме това дърво, отгде и как ще да бъде по-лесно да се покачим, дядо Вълю като катерица се пое по него и скоро гласът му изгърмя в пещерята.
— Ех, момчета, завиждам ви на тая къща! Я гледайте как е преметено и очистено вътре от вятъра, като че мома да е шетала — каза той.
После той попълзя изново по клона и очукваше с тоягата си леда, за да преминем по-лесно. Ние сукахме надолу, въртяхме нагоре, поехме се най-после един след други по дебелото дърво. Отец Кирил стоеше вече доволно нависоко, когато изтърва дисагите си от гърба, които паднаха на земята, и гласът на белите меджидии се обади.
— Какво направихте? — се обади дядо Вълю и надникна като бухал от канарата. Както се види, ясният глас на презрения метал възбуди неговото любопитство.
Той стоеше на края на пещерята и ни поемаше един по един за ръката, като казваше в същото време: „Пазете се да не гледате нанадолу, за да не ви излъже дяволът“… Преди да разгледаме поменатата си къща, най-напред трябваше да влезем в обяснение с дяда Въля за някои необходими неща, понеже той щеше да си върви. Дадохме му стотина гроша, които него време, в Балкана и в ръцете на дяда Въля, имаха цена за 1000; казахме му да ни купи една ока тютюн, две-три оки сланина, която е най-добрата храна в планината, защото държи сито и топло, и му повторихме да извести Марина в Тетевен да дойде при нас.