Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Върви. И без това нищо не можем да направим, освен да гледаме.
— Ще се върна — обещах и последвах Лонгуик през лагера.
Шатрата на принца бе пълна с народ. Предан, Сенч и Шишко бяха вътре заедно с Пиотре, Ертре, Коси и нарческата. Долната устна на Шишко беше издадена и усетих, че е смутен. Нарческата седеше на пода с гръб към мен, наметната с одеяло. Поздравих всички и зачаках.
— Има проблем с татуировките на Елиания — каза принцът. — Иска да ги махнем, но Шишко не успя да се справи с тях. Сенч си помисли, че щом се справи със собствените си белези, може би ще успееш да помогнеш.
— Белегът е нещо доста по-различно от татуировката — отвърнах. — Но съм готов да опитам.
Принцът се обърна към нарческата.
— Елиания? Може ли да ги види?
Тя не отговори. Гърбът й бе изпънат, а на лицето на майка й ясно се четеше неодобрение. После, без да каже нито дума, Елиания бавно наведе глава и остави одеялото да се свлече по гърба й. Коленичих, за да виждам по-ясно. Стиснах зъби и веднага разбрах защо са си помислили за мен.
Сияещата красота на змиите и драконите бе изчезнала. Татуировките бяха хлътнали в гърба й, кожата се беше опънала, сякаш изображенията бяха жигосани. Предположих, че това е последното отмъщение на Бледата жена.
— Продължават да я болят — тихо рече принцът.
— То е от спомена — казах. — Може би Шишко не може да я излекува, защото нараняването е старо. Друго е да помогнеш на тялото да завърши онова, което и без това се опитва да направи. Но тези рани са стари и тялото й е свикнало с тях.
— Но твоите белези изчезнаха, когато те излекувахме — каза принцът.
— Те не са нейни — начумерено рече Шишко. — Не искам да ги докосвам.
Не обърнах внимание на неясната му забележка.
— Мисля, че Шутът ме възстанови във вида, в който ме е виждал винаги. Без белези.
Не ми се говореше повече по темата, но мисля, че всички ме разбраха.
— Тогава ги изгорете и после ги излекувайте — каза Елиания. Гласът й трепереше. — Не ме е грижа какво ще ми струва, просто искам да се махнат. Няма да нося белезите й върху тялото си!
— Не! — възкликна ужасен принцът.
— Чакайте. Моля ви. Нека опитам. — Вдигнах ръка, но се сетих, че е редно да попитам. — Мога ли да те докосна?
Тя сведе глава още повече и видях как всеки мускул на гърба й се напряга. После кимна рязко. Пиотре се извиси над нас със скръстени на гърдите ръце. Погледнах го и очите ни се срещнаха. После седнах зад нарческата и внимателно положих длани върху гърба й. Наложи се да ги задържа там с усилие на волята. Дланите ми усещаха топлия гръб на младото момиче, но Умението долавяше как драконите и змиите се гърчат под пръстите ми.
— Не само мастило има под кожата й — казах. Но не знаех какво точно има.
— Направи мастилата от собствената си кръв — изпъшка Елиания. — За да й принадлежат завинаги и да й се подчиняват.
— Лоша е — сърдито рече Шишко.
Елиания ни бе съобщила онова, което трябваше да знаем. Но въпреки това работата се оказа дълга и изтощителна. Не познавах добре Елиания, а Шишко не искаше да се докосва до нея. Даде ни силата си, но се наложи всяка сложна фигура да бъде премахвана отделно. Майка й и сестра й седяха и гледаха мълчаливо. Пиотре остана известно време, после излезе навън, върна се и отново излезе. Не можех да го виня. Искаше ми се и аз да не съм тук. Вонящото мастило с мъка се процеждаше от порите на гърба на нарческата. По-лошото бе, че й причиняваше болка. Елиания стисна зъби и заблъска мълчаливо земята. Дългата й черна коса, която беше отметната напред, за да не ми пречи, натежа от пот. Предан седеше срещу нея с ръце на раменете й, докато аз старателно проследявах всяка рисунка с върха на пръстите си и призовавах кожата й да изхвърли мръсотията на Бледата жена. Докато работех, отново видях гърба на Шута, татуиран също така пищно и жестоко, и благодарих на боговете, че рисунките са били създадени преди Бледата жена да усвои и изврати Умението. Не можех да разбера защо татуировките се съпротивляват толкова упорито. Когато и последната ноктеста лапа бе премахната от кожата на Елиания, бях останал без сили, но гърбът й бе гладък и чист.
— Готово — рекох уморено и вдигнах одеялото да я завия. Тя си пое дъх или по-скоро изхлипа, а Предан я прегърна.
— Благодаря — каза ми тихо и се обърна към нея. — Всичко е свършено. Тя вече никога няма да те нарани.
За миг се запитах с безпокойство дали наистина е така. Но преди да успея да споделя съмненията си, отвън се чу радостен вик.
— Кораб! Два кораба! Единият е със знака на Глигана, а другият — на Мечката!
(обратно)Глава 27 Врати