Вещицата [bg]

— Кога трябва да си там?

— В девет — каза той и провери колко е часът.

Установи, че скоро трябва да тръгва.

— Според теб за какво става дума? Да не ме съдят? Или дължа пари? Какво?

Той разпери ръце объркано, а Мете се засмя. Обичаше смеха й. Всъщност обичаше всичко в нея. Още не смееше да й го каже. Не и с тези думи. Караха я полека. Стъпка по стъпка.

— Може да си станал мултимилионер? Може би някой незнаен, червив с пари роднина от САЩ е умрял и ти си единственият наследник?

— Ха! Знаех си! — каза той. — С мен си само заради парите!

— Ами да, ти какво си мислеше? Че съм те харесала заради големите ти бицепси ли?

— О, така ли — каза той и се хвърли върху нея, за да я гъделичка.

Мете знаеше, че не особено тренираните му мускули са чувствителна тема.

— В скоро време трябва да се облечеш, ако искаш да стигнеш навреме — каза тя, а той кимна и се отдели неохотно от нея.

Половин час по-късно пътуваше с колата към Фелбака. Адвокатът отказа да го информира за какво става дума, просто повтори, че Мартин трябва да бъде в офиса му в девет часа. Точно.

Паркира пред вилата, където се помещаваше малката адвокатска кантора, и почука внимателно. Вратата отвори прошарен мъж на около шейсет години, който стисна ентусиазирано ръката му.

— Седни — подкани го той и посочи стола пред подреденото си бюро.

Мартин седна все така предпазливо. Винаги изпитваше подозрение към прекалено разтребените хора, а тук като че ли всичко си имаше точно определено място.

— Да, ами, чудех се за какво става дума — започна Мартин.

Усети как дланите му започват да се потят и предположи, че по лицето и врата му са се появили познатите, омразни червени петна.

— Не се тревожи, не е нещо неприятно — каза адвокатът и Мартин вдигна вежди.

Това не задоволи любопитството му. Може би Мете беше права за американския милионер.

— Аз съм изпълнителят на завещанието на Дагмар Хагелин — каза адвокатът.

Мартин се сепна и погледна мъжа.

— Дагмар е починала? — каза той объркано. — Кога? Говорихме с нея само преди седмица.

Усети леко пробождане в гърдите. Възрастната дама му бе допаднала, и то много.

— Умря преди два дни, но винаги отнема малко време, докато се задействат юридическите процедури — каза адвокатът.

Мартин смотолеви нещо. Вече съвсем не разбираше какво прави тук.

— Дагмар имаше конкретно желание, свързано с теб.

— С мен? — попита Мартин. — Но ние не се познавахме. Срещал съм я само два пъти по служебни дела.

— Аха… — каза адвокатът учудено, но после продължи уверено. — Значи, си й направил много добро впечатление по време на тези срещи. Дагмар направи допълнение към завещанието си, тъй като искаше ти да наследиш къщата, в която тя живееше.

— Къщата? Какво имаш предвид?

Мартин се смълча объркано. Някой си правеше майтап. Но адвокатът насреща му изглеждаше напълно сериозен.

— Ами, според завещанието на Дагмар, тя иска ти да получиш имота. Написала е, че има някои неща за оправяне, но че ще ти хареса да живееш там.