Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Сфинксът имаше еднопосочен портал към бъдещето, за което беше говорила Рахил/Монита. Никой не знаеше как подбира онези, които иска да пропусне, но туристите винаги се опитваха да влязат през портала. Не бяха открити никакви признаци или намеци за съдбата на Сол и дъщеря му. Брон осъзна, че мисли за стария учен много често.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Сол и Рахил.
Нефритената гробница очевидно имаше някаква връзка със световете газови гиганти. Никой не беше минал през нейния портал, но екзотичните прокудени, предназначени и израснали в условията на Юпитер, ежедневно пристигаха, за да се опитат да влязат. И прокудените, и специалистите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ непрекъснато посочваха, че Гробниците не са телепортатори, а някаква съвсем различна форма на космическа връзка. Туристите не обръщаха внимание.
Обелискът си оставаше черна загадка. Гробницата все още сияеше, но вече нямаше вход. Прокудените предполагаха, че вътре продължават да чакат армиите от Шрайкове. Мартин Силенъс си мислеше, че Обелискът е само фалически символ, захвърлен в долината като нещо вторично. Други смятаха, че може да е свързан с храмерите.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Истинския глас на дървото Хет Мастийн.
Отново затвореният Кристален монолит беше гробница на полковник Федман Касад. Дешифрираните знаци, изрязани в камъка, разказваха за космическа битка и за един велик воин от миналото, явил се, за да помогне за разгрома на Господаря на болката. Младите новобранци от фотонните и транспортните кораби направо погълнаха историята. Легендата за Касад щеше да се разпространява колкото повече от тези кораби се връщаха на световете от старата Мрежа.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Федман Касад.
Първата и втората от Пещерните гробници изглежда не водеха наникъде, но Третата очевидно се отваряше към лабиринти в различни светове. След изчезването на неколцина изследователи, научните власти на прокудените напомняха на туристите, че лабиринтите лежат в различно време — вероятно стотици хиляди години в миналото или бъдещето — както и в различно пространство. Те запечатаха пещерите, освен за квалифицирани специалисти.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Пол Дюре и Ленар Хойт.
Дворецът на Шрайка си остана загадка. Редиците тела вече бяха изчезнали, когато няколко часа по-късно се върнаха Брон и другите. Вътрешността на гробницата бе същата по размер, но в центъра й гореше една-единствена врата от светлина. Всеки, който пристъпеше през нея, изчезваше. Никой не се завърна.
Изследователите бяха обявили влизането вътре за забранено, докато работеха по дешифрирането на буквите, врязани в камъка, но силно ерозирали от времето. Засега бяха сигурни за три думи — всички на латинския език от Старата Земя — преведени като „КОЛИЗЕЙ“, „РИМ“ и „ПРЕЗАСЕЛВАНЕ“. Вече се беше появила легенда, че този портал се отваря към изчезналата Стара Земя и че жертвите на тръненото дърво са били пренесени там. Чакаха още стотици.
— Виж — каза на Брон Мартин Силенъс, — ако не ме беше спасила толкова шибано бързо, бих могъл да си отида у дома.
Тео Лейн се наведе напред.
— Наистина ли би избрал да се върнеш на Старата Земя? Мартин се усмихна с най-милата си сатирска усмивка.
— Не и след милион шибани години. Беше си скучна, още докато живеех там и винаги ще си остане такава. Тук е мястото, където се случват нещата. — Силенъс вдигна наздравица за самия себе си.
В известен смисъл Брон разбираше, че това е вярно. Хиперион беше мястото на срещата между прокудените и гражданите на бившата Хегемония. Дори само Гробниците на времето щяха да означават бъдеща търговия, туризъм и пътувания, докато човешката вселена се настройваше към живота без телепортатори. Тя опита да си представи бъдещето, както го виждаха прокудените, с огромни флоти, разширяващи човешките хоризонти, с генетично създадени хора, колонизиращи газови гиганти, астероиди и светове по-сурови от наново тераформираните Марс или Хеброн. Не успя да си го представи. Това беше вселена, която можеше да види нейното дете… или правнуците й.
— За какво мислиш, Брон? — попита я консулът, след като тишината се проточи прекалено. Тя се усмихна.
— За бъдещето. И за Джони.
— А, да — рече Силенъс, — поетът, който можеше да е Бог, но не беше.
— Какво е станало с втората личност, как мислиш? — попита Брон.