Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
Вълкодав слушаше мълчаливо разчорлените сънени мъже и си мислеше, че самият той, ако беше на тяхно място, сигурно би се държал по друг начин. Вероятно би загинал, но злодеите щяха да изгонят достойните хора от града само през трупа му. Защото да отстъпиш пред злото — това означава да увеличиш неправдата в света и да спомогнеш Светлите Богове още повече да се отвратят от него. Защо изобщо ти е да живееш, щом позволяваш да сторят зло на собствените ти съседи?…
Всеки човек е склонен спокойно да разсъждава какво би направил на мястото на някой друг. Вълкодав прекрасно разбираше това. Справедливостта си е справедливост, обаче много ли ще спечелиш заради нея, ако имаш жена, пет деца и възрастни родители… Да не говорим за къщата и имуществото, натрупано от дядовци и прадядовци… Ще се замисли човек, преди сериозно да се забърка. Особено ако се отнася за общо взето чужди хора. Вълкодав просто се отказа да си се представи в подобно положение. Водейки Сивчо за повода, той се приближи към Варох и каза:
— Само загуби ти нося, майсторе.
Той нямаше да се учуди, нито пък да се обиди, ако старецът бе започнал да ругае отчаяно, да избухне в сълзи или да се опита да го удари с тояжката. Но старият сегванин само се изправи в седлото.
— Съжалявам единствено, че два славни меча не живеят в мои ножници — отвърна той на Вълкодав. — Този, с който Винитар разполови Жадоба. И втория, с който ти сне главата на Лъчезар.
Вълкодав се усмихна:
— Устроим ли се някъде, веднага ще те помоля да ми направиш нова ножница.
И двамата нямаха ни най-малка представа къде ще им се наложи да нощуват следващия път.
При портите наистина беше старшината Бравлин със своите момчета. Вълкодав си спомняше някои от младоците още от лятото. Бравлин вече беше предупреден. Той не се зае да разпитва нито бегълците, нито петимата им придружители. Кимна на своите и двама от стражите повдигнаха от масивните гнезда тежката, мокра от падналия сняг греда и отвориха портите. Бравлин погледна само веднъж Вълкодав в очите, и то само за миг. Вероятно се срамуваше.
— Късмет, Бравлине — каза вянинът, докато преминаваше през вратата.
— Ако дойдат воините на Лъчезар, ние ще ги спрем — обеща старшината. — А ако някак ни принудят да ги пропуснем, ще им покажем друга посока…
Вълкодав спря Сивчо, погледна към широкия път и сърцето му замря. Бравлин можеше и да успее да задържи потерята, но нямаше да съумее да я отклони от следата. Земята наоколо бе покрита с наскоро паднал сняг. Вътре в града, където върху снега отвред прииждаше топлина и краката на минувачите го мачкаха, той почти навсякъде се бе разтопил. Но тук, отвън, във всички посоки се простираше гладка пухкава пелена. Точно по такъв сняг ловците преследват дивеча, прогонен от леговището.
Вълкодав хвърли последен поглед към станалия му чужд град. Аптахар не откъсваше поглед от него, очите му подозрително блестяха.
— Спокойни пътища, Аптахар — взе си сбогом Вълкодав. — И на теб, Авдика.
После се обърна към Аталик и отдаде чест с меча по сегвански, като го издърпа от ножницата и допря ръкохватката до челото си. Юношата трепна и бързо отвърна по същия начин.
— Пак ще се срещнем, вянино! — каза Авдика.
Вълкодав нямаше време да разсъждава какво именно влага младият воин в тези думи — добронамерено пожелание или заплаха. Портите започнаха да се затварят.
Вълкодав ни най-малко не се съмняваше, че на него ще се падне да търси пътя към спасението. Но щом двете половини на портата се затвориха, Еврих решително дръпна коня за юздите:
— Да тръгваме! Аз знам накъде!
Вълкодав, чиято памет винаги сработваше в такива случаи, веднага попита:
— Ти през лятото, изглежда, говореше така сякаш знаеш правилното място…
Младият арантянин кимна уверено.
— Да, то е при Скалата на мъглите. Ако се доберем дотам, вече никой няма да може да ни догони.
На Вълкодав много му се искаше да повярва в това. Обаче Еврих — от него може да се очаква такова нещо — би могъл да ги заведе както в наистина надеждно място, така и в обикновена пещера, сторила му се сигурно укритие.
— А какво има там? — подозрително попита вянинът, без да бърза да пуска коня в галоп.