Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
— По-добре полежи — каза тя.
Вълкодав изсумтя и окончателно се отърси от дрямката.
— Намери си болен ти. По-добре кажи, можете ли вие с Тилорн да излекувате човек, ослепял от раните си? Извадиха му едното око, после другото се възпали…
В дясното си рамо усещаше бодежи, сякаш някой зашиваше нещо с горещи игли. Сигурно костите му зарастваха. Навремето забравяше за счупените кости само след месец.
— Там, на брега, имаше един солвянин — каза Ниилит. — Водеха го под ръка. Такъв един широкоплещест, красив… За него ли говориш?
Синият стъклен гердан блестеше върху гърдите й.
— За него — кимна Вълкодав. — Ще му помогнете ли? Славен момък е.
От известно време му харесваше да разговаря с нея за лечителския занаят и да наблюдава как прекрасното лице се изпълва с достойнство и се съсредоточава, а между веждите се появява бръчица, което говореше за напрегната работа на ума. В такива мигове девойката му напомняше за жрица, беседваща с Божество. Беше виждал подобен израз върху лицето на Майка Кендарат. Навярно, мярна се в ума му, двете жени, старата и младата, прекрасно биха си побъбрили. И Тилорн…
Вълкодав отпусна краката си на пода и се запита струва ли си да се обува. Студено му беше по боси крака — вечерта бе паднал сняг, навън подухваше леден вятър. Но понечи ли да се пресегне към обувките, Ниилит веднага ще се хвърли да му помага. А заради болката му беше трудно да се наведе сам.
Той избра най-малката от трите злини и се надигна от миндера, решавайки да отиде до кухнята бос. Тайничко се надяваше, че там, край печката, ще е по-топло.
През това време отвън по портата се разнесе удар на тежък и нетърпелив мъжки юмрук.
Кутрето, успяло да се превърне в умен млад пес, с лай хукна през двора. Ниилит се сепна и изостави мисленото търсене на Декша. Тя погледна изплашено Вълкодав и видя в ръката му меча, мушнат в ножницата.
Входната врата на къщата хлопна: към портата тичаше Еврих. Чу се как пита какъв дявол е докарал незнайния посетител посред нощ. Вълкодав излезе след арантянина и застана в тъмнината до входа. В такъв среднощен час обикновено не ходят на гости. Освен ако не трябва да се повика баба акушерка за някоя родилка. От друга страна, разбойниците рядко тропат с юмрук по портата. Пръстите на Вълкодав по навик стиснаха ръкохватката. Ако се наложеше, все някак щеше да повали първия, нахлул в двора.
— Отваряй, Еврих, свои сме! — долетя гласът на Авдика и Вълкодав се изпълни с най-черни подозрения. Еврих повдигна гредата и я измъкна от гнездата й, портата се отвори и вътре, като водеха конете си за поводите, влязоха петима. Вълкодав обърна внимание, че конете са повече. В малкото дворче веднага стана толкова тясно, че човек не можеше да се обърне.
После вянинът видя покрай Авдика и други познати: Аптахар и Аталик. Другите двама бяха съвсем чужди, но като че ли не ги заплашваха непосредствени неприятности.
— На какво дължим тази чест, благородни сине на кунс? — с вежлив поклон се обърна Еврих към младия заложник. А той вместо отговор попита:
— Къде е Вълкодав?
— Тук съм — тихичко отвърна вянинът, излизайки от тъмнината. — Здравей, Аталик. И вие, бивши другари.
— Милостиви Храмн — промърмори Авдика, като старателно избягваше да го поглежда. Баща му само кимна намръщено. Той също гледаше встрани.
Конете изпръхтяха, душейки в тъмнината. От къщата изскочи Прилепчо и полетя да се запознае с посетителите. Аталик посочи към конете и каза:
— Тук имаме коне… Взимай хората си, Вълкодаве, и напусни града още сега.
— И защо? — попита Еврих.
— Защото до сутринта ще ви подпалят!… — с озъбване, извика Авдика. — Шайката на Лъчезар го е решила!
— Едно момиче, слугиня, ми го каза — съобщи Аталик. — Веднъж прогоних Канаон, когато той… С други думи, тя не би ме излъгала. Събрали са се доста хора и са много озлобени.
Никой в къщата на Варох още не бе легнал да спи. Старият майстор вече стоеше на вратата и се подпираше на рамото на внука си. Тилорн бе застанал до тях. Той очевидно беше заякнал, косата му бе пораснала и вече не изглеждаше неприлично къса.
Всички постепенно започнаха да осъзнават, че им предлагат да изоставят изстрадания, заработен с кръв и труд домашен уют, за да избягат неизвестно къде. В нощта, в тъмнината, в навечерието на зимата. Отнасяйки със себе си каквото успеят да вземат…
— На портите сега е Бравлин с момчетата — измънка Аптахар, като все така не поглеждаше Вълкодав в очите. — Ще ви пуснат.