Печатът

Освен това, докато Дулчибени го обвиняваше и повтаряше този скръбен стих, бях доловил как гласът на Мелани секна под тежестта на вината, каквато и да беше тя.

За мен той не беше вече същият Ато Мелани. Не беше настоятелен наставник, нито верен водач. Отново се бе превърнал в кастрата Ато Мелани, какъвто го бях опознал дни по-рано от разговорите на Девизе, Кристофано и Стилоне Приазо: абат на Бобек по милостта на френския крал, голям интригант, още по-голям лъжец, невероятно голям предател, изключителен шпионин. И може би убиец.

Тогава си спомних, че абатът така и не ми беше дал убедително обяснение на въпроса защо бе произнесъл насън думите „baricades misterieuses“ и най-накрая разбрах, че трябва да ги е чул, без да схване смисъла им, от устата на умиращия Фуке, докато го е разтърсвал за раменете — както Пелегрино ни бе описал — и му е крещял в лицето въпроси, осъдени да останат без отговор.

Накрая ми стана мъчно за него: бе изигран, както беше казал Дулчибени, от собствения си крал. Всъщност вече бях разбрал, че Ато бе пропуснал да сподели с мен част от разказа за своето тършуване в кабинета на Колбер: писмата, които издаваха присъствието на Фуке в Рим, Ато бе показал по-късно на Луи XIV.

Главата ми не можеше да го побере: как, как така бе имал смелостта да предаде стария си благодетел? Може би Ато е искал да засвидетелства веднъж завинаги своята вярност към Негово Всехристиянско Величество. Това е било върховен жест: предал е на краля върху златен поднос тъкмо човека, чието приятелство преди двайсет години му беше струвало изгнание от Франция. Но това е било фатална грешка: кралят се бе отплатил на предания кастрат с ново предателство. Изпратил го бе в Рим именно за да убие Фуке, без да му признае истинските подбуди за тази зловеща заповед, нито бездната от смърт и омраза, която е таял вътре в себе си. Кой знае с каква абсурдна история кралят е заслепил Ато, с какви срамни лъжи е окалял още веднъж поруганата чест на стария Главен интендант.