Пръстът, който те сочи [bg]

— Сигурно сте дошли при майка ми, за да се посъветвате за някое затруднение — подсказа, след като не дочака да си отворя устата.

— Да.

— Може би сте изгубили нещо и искате тя да ви посочи къде е предметът? Това много го умее. Или пък не сте добре със здравето и се боите да идете на лекар?

Най-после с усилие откъснах поглед от лицето ѝ.

— Не, нищо такова. То се знае, чувал съм за големите ѝ умения, но аз съм много стриктен и никога нищо не губя. При мен всичко си има своето място. Само така мога да напредвам с работата си. А и здравето ми е съвсем добро, слава на Бога.

Надути празни дрънканици, но нека смущението ми послужи за оправдание. Какво можеше да я интересува моята работа? Малко хора ги беше грижа. Но в трудни моменти винаги прибягвам към нея в мислите си. Към края на тази история седях до среднощ седмица след седмица да преписвам и вмъквам бележки, затворил се за света. Лок ми каза, че така било най-добре. Странно, никога не съм го харесвал, нито той мен, но винаги приемах съветите му и от тях имаше полза.

— Амин — каза тя. — Защо търсите майка ми тогава? Надявам се не заради нещастна любов. Защото тя не одобрява разни отвари за залюбване и тям подобни глупости. Ако работата е такава, трябва да идете при един от Хедингтън, макар че аз лично го смятам за шарлатанин.

Уверих я, че целта ми е съвсем друга и че не искам да се съветвам с майка ѝ за нищо такова. Тъкмо бях започнал да обяснявам, когато вратата се отвори и жената се прибра. Сара се втурна да ѝ помогне, а тя се отпусна морно на столче срещу мен, изтри запотеното си чело, пое си дъх и чак тогава ме погледна. Беше бедно, но чисто облечена, с мазолести ръце, заякнали от много години тежък труд, и кръгло румено и открито лице. Макар че възрастта бе сложила вече своя отпечатък, тя далеч не беше окаяната и крехка като ранена птичка жена, каквато стана после, и се движеше с енергичност, неприсъща на мнозина по-облагодетелствани в живота на нейните години.

— Няма нещо ненаред при вас — заяви тя мигом, сякаш бях прозрачен за нея. Дъщеря ѝ имаше същия маниер, както научих по-късно. Мисля, че тъкмо с това плашеха хората и те ги смятаха за дръзки и надменни. — Защо сте дошли?

— Това е господин Уд, майко — каза Сара, като се върна от малката съседна стаичка. — Каза ми, че бил историк и дошъл да те попита за разни неща.

— И какви болежки ходят по историците? — без особен интерес подхвърли тя. — Губите си паметта? Схваща ви се ръката, с която пишете?

Усмихнах се.

— И двете са често срещани, но за моя радост, не и при мен. Не, аз пиша история за обсадата и тъй като сте били тук през това време…

— Както и хиляди други хора. С всички ли се каните да говорите? Странен начин да се пише история.