Пръстът, който те сочи [bg]

Но нима разказът на този нещастник заслужава по-малко доверие от тези на другите двама, също толкова изопачени, макар и от различни страсти? Добре, Престкот е безумец, но Кола е лъжец. Може ръкописът му да съдържа само една изрична лъжа, ала пък изобилства от премълчавания и уклончиви описания. Това само по себе си също е лъжа, защото както казва Амиан, „Vertas vel silentio vel mendacio“ — истината е накърнявана от мълчанието и неискреността. А неискреността се съдържа в тъй невинно изречение, че дори на Уолис му е убягнало. Така или иначе, тя изкривява всичко останало в ръкописа и прави дори верните думи неистински, защото също като при схоластичен аргумент се представят изводи с безупречна логика, извлечени от фалшиви предпоставки.

„Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително.“ Така започва той и оттам нататък всяка дума трябва да бъде внимателно преценявана. Самата поява на ръкописа е наложително да бъде поставена под въпрос, защото каква е причината да пристъпи към него след толкова години мълчание? От друга страна твърдението, че той е лъжец, не означава, че постъпките и мотивите, приписвани му от Уолис, са верни. Венецианецът нито е бил какъвто е изглеждал, нито за какъвто се е представял, но със сигурност никога не е кроял планове срещу сигурността на кралството или срещу живота на лорд Кларендън. Самият Уолис дотолкова е привикнал да обитава своя си тъмен и зловещ свят, че вече не би могъл да отличи истина от измислица или искреност от фалш.

Но как да определя на кое твърдение да вярвам и кое да отхвърля? Аз не мога да повтарям едни и същи събития отново и отново с минимални вариации, както Щал е правил с химикалите си, за да демонстрира как е умрял доктор Гроув. И дори това да беше по силите ми, безпогрешният философски метод е неприложим, когато става дума за постъпки и подбуди на хора, а не за трансформация на нежива материя. Навремето посещавах лекциите по химия на хер Щал и трябва да кажа, че нищо не почерпих от тях. Самите експерименти на Лоуър с кръвопреливане в началото породиха увереност, че това е върховната панацея за всички болести, а по-късно (след много случаи на смърт във Франция) учените застанаха на противоположното мнение — че било пагубна процедура. Не може да е и едното, и другото, господа философи. Ако сте прави сега, как така сте грешили толкова много преди? Как тъй, когато Божи служител промени мнението си, това се смята за слабост на мирогледа му, а когато същото прави човек на науката, се приема за ценност на метода му? И как незначителен хроникьор като мен да превърне оловото на неточностите из тези записки в златото на истината?