Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Обективният подход към японското културно-историческо наследство е особено затруднен от факта, че интерпретациите, които самите японци дават на своето минало, се отразяват и на тяхното сегашно битие, включително и на отношението им към другите народи в Далечния изток. Тук не стихват споровете кой на кого е дал култура, кой е бил по-цивилизован и кой — не, и кой към чии земи би могъл да има исторически претенции. Например има предостатъчно археологически данни, че е съществувал обмен на хора и материални обекти между Япония и Корея в периода между IV и VIII в. от нашата ера. Според японците това означава, че по онова време Япония е владеела Корея и оттам е докарвала корейски роби и занаятчии; според корейците това подсказва тъкмо обратното — че Корея е владеела тогавашна Япония, а от това следва, че предците на японските императори са били… корейци.

Затова и през 1910 г., когато Япония анексира Корея, японските военни и политически лидери обявяват този акт за напълно легитимен, защото според тях така е „възтържествувала историческата правда“. През следващите трийсет и пет години японските окупатори всячески се стремят да унищожат корейската култура. Стига се дотам, че в корейските училища японският измества корейския език. Корейските семейства, живеещи от цели поколения в Япония, и до ден-днешен трудно получават японско гражданство. В Япония все още могат да се видят онези специални гробници, съхраняващи отрязаните носове на близо двайсет хиляди корейци, които са били донесени в Япония като „трофеи“ от една изключително кървава завоевателна кампания срещу Корея в края на XVI в.41 Затова и не бива да се учудваме, че омразата към японците е пуснала толкова дълбоки корени в Корея, а самите японци не крият презрението си към корейците.