Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Вятърът връхлиташе на пристъпи със силен вой откъм пристанището.
LXXXIV
В МОРЕТО
На другия ден времето беше малко по-спокойно, макар че вятърът продължаваше да духа. Но слънцето се издигна в червен облак и окървавените му лъчи заискриха върху гребените на черните вълни.
От стражевите кули нетърпеливо наблюдаваха.
Към единадесет часа сутринта беше даден сигнал, че идва кораб; той плуваше с разперени платна; два други Го следваха на разстояние половин възел.
Те летяха като стрели, пуснати от мощен стрелец, но морето беше тъй развълнувано, че бързината на движението не намаляваше страничното клатушкане, което навеждаше корабите ту надясно, ту наляво.
Скоро формата на корабите и цветът на флаговете показаха, че това е английска флота. Начело вървеше кораб с адмиралско знаме; на него пътуваше принцесата.
Веднага се пръсна слухът, че принцесата пристига. Всички френски благородници побързаха да отидат на пристанището; народът се втурна към кейовете и вълнолома.
След два часа изостаналите кораби настигнаха адмиралския кораб и трите, сигурно не смеейки да влязат в тесния проход на пристанището, хвърлиха котва между Хавър и Хев.
Веднага след това адмиралският кораб поздрави Франция с дванадесет топовни гърмежа; фортът Франсоа I му отговори със същото.
В същия миг сто лодки излязоха в морето; те бяха украсени със скъпи тъкани и бяха предназначени да закарат френските благородници до корабите, които стояха на котва.
Но достатъчно беше да се погледне как те се клатушкаха силно дори в пристанището, как отвъд вълнолома се издигаха огромни вълни, които със страшно бучене се разбиваха в каменистия бряг, за да се разбере, че нито една от тия лодки няма да измине и четвърт от разстоянието до корабите, без да се преобърне.
Но въпреки вятъра и бурята една лоцманска лодка се готвеше да излезе от пристанището, за да отиде да си предложи услугите на английския адмирал.
Дьо Гиш търсеше по-издръжлива лодка, която да му даде възможност да стигне до английските кораби, когато забеляза крайбрежния лоцман, който се готвеше да отплува.
— Раул — каза той, — не намираш ли, че за разумни и силни същества като нас е срамно да отстъпваме пред грубата сила на вятъра и вълните?
— Точно за това си и мислех — отговори Бражелон.
— Е добре, искаш ли да се качим на тая лодка и да се впуснем в морето? Искаш ли, дьо Вард?
— Внимавайте: ще се удавите — каза Маникан.
— И то напразно — прибави дьо Вард, — тъй като при тоя насрещен вятър няма да стигнете никога до корабите.
— Значи отказваш?
— Да, бога ми! На драго сърце бих пожертвувал живота си в борба с хората — отвърна той, като гледаше изпод око Бражелон, — но нямам ни най-малко желание да се бия с удари на греблата срещу потоците солена вода.
— А аз — отговори Маникан — съвсем не бих искал да погубя единствения приличен костюм, който ми остава; от пръските на солената вода остават петна.
— Значи и ти отказваш? — извика дьо Гиш.
— Категорично; вярвай ми, ще се откажа по-скоро два пъти, отколкото веднъж.
— Но вижте — извика дьо Гиш, — виж, дьо Вард, виж, Маникан, там, от юта на адмиралския кораб, ни гледат принцесите.
— Още едно основание, мили приятелю, да не се къпя по най-смешен начин пред тях!
— Това ли е последната ти дума, Маникан?
— Да.
— Това ли е последната ти дума, дьо Вард?
— Да.
— Тогава ще ида съвсем сам.
— О, не — каза Раул, — аз ще дойда с тебе: струва ми се, че се разбрахме.
Истината е, че Раул, който съвсем безстрастно преценяваше опасността, виждаше неминуемата опасност; но чувствуваше силно желание да извърши нещо, от което се отказваше дьо Вард.
Лодката тръгваше. Дьо Гиш повика крайбрежния лоцман.
— Хей вие там — извика той, — трябват ни две места.
И като зави пет-шест пистола в късче хартия, хвърли ги в лодката.
— Изглежда, че не ви е страх от солената вода, млади господа, а? — запита лоцманът.
— Не ни е страх от нищо — отговори дьо Гиш.
— Тогава елате, господа.
Лоцманът приближи лодката до брега; един след друг, с еднаква лекота младите хора скочиха в нея.
— Хайде, момчета, дръжте се! — каза дьо Гиш. — В кесията ми има още двадесет пистола и ако стигнем до адмиралския кораб, те са ваши.
Веднага гребците се наведоха над греблата и лодката полетя по вълните.
Всички се заинтересуваха от това рисковано предприятие; жителите на Хавър се трупаха по насипите, всички погледи бяха насочени към отплувалите.