Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Александър Иванович не можеше да е щатен санитар — за това се бях сетил веднага. Кой щатен санитар лично ще мие болните? Щатният санитар е бог, непременно е от битовите, той е бдителното око на местния райотдел и заплаха за всички осъдени по петдесет и осем. Щатният санитар има много помощници сред доброволците срещу „супичка“. Ако щатният санитар от битовите ходи някъде сам, то е най-много за храна от кухнята, пък и дори тогава той се движи в компанията на десетина роби, които в различна степен са близки с полубога — раздавача на храна, господаря на живота и смъртта на пътниците. Аз винаги съм се поразявал от изконния руски навик непременно да имаш слугуващ ти роб. Например при битовите дневалният — който не е дневален, а бог, — наемаше за една махорка и за парче хляб бачкатор по член петдесет и осем. Но и бачкаторът по петдесет и осем не спи. Той все пак е предприемач, значи си търси роби. Бачкаторът ще отсипе в джоба си половин махорка, ще преполови хляба или супата и ще доведе на оборка при битовите своите другари-забойчици от златния забой, клатушкащи се от умора и глад след четиринайсет часов работен ден в мината. Аз самият съм бил такъв бачкатор, роб на робите — и знам цената на всичко това.
Затова веднага разбрах защо Александър Иванович се стреми да прави всичко със собствените си ръце — и да мие, и да пере, и да раздава обяда, и да мери температурата.
Тази универсалност непременно е трябвало да превърне Александър Иванович в ценен човек за Калембет, за всеки завеждащ отделение от затворниците. Но тук работата беше само в анкетата, в първородния грях. Още първият лекар от битовите, не толкова зависим от работата на Александър Иванович, колкото Калембет, изпрати Александър Иванович в мината, където той умря, тъй като до Двайсетия конгрес имаше още доста време. Навярно е умрял като праведник.
Точно това представляваше основна опасност за много умиращи „пътници“ — неподкупността на Александър Иванович, неговата зависимост от собствената му история на болестта. От първия си ден тук, както винаги и навсякъде, Александър Иванович заложи на началството, на изпълнителността, на честността в основното занимание на Александър Иванович, в издирването на човешки изпражнения на двеста дизентерийни пациенти.
Александър Иванович беше опора на лекарската работа в дизентерийното отделение. И това го разбираха всички.
Регистрационната шперплатова дъска беше разчертана на квадратчета според количеството посерковци, нуждаещи се от контрол. Никакъв криминален, пристигнал в болницата на модната вълна на дизентерията, не би могъл да подкупи Александър Иванович. Александър Иванович непременно би донесъл за това на началството. Не би послушал гласа на страха. Александър Иванович имаше собствени сметки за разчистване с криминалните още от времето на работата в мините, в забоя. Но криминалните подкупват лекари, а не санитари. Заплашват лекарите, а не санитарите, още по-малко пък онези санитари, които са взети от редиците на болните и пребивават по линия на „историята“.
Александър Иванович се стремеше да оправдае доверието на лекарите и държавата. Бдителността на Александър Иванович не се отнасяше до политически материали. Александър Иванович педантично изпълняваше всичко, което се отнасяше до контрола върху човешките екскременти.
В потока симуланти (симуланти ли бяха?) от дизентерия беше крайно важно да се контролират ежедневните „изпражнения“ на болния. Какво още? Безкрайната умора? Рязкото изтощение — всичко това беше извън бдителността не само на санитаря, но и на завеждащия отделение. Само лекарят беше длъжен да контролира „изпражненията“ на болния. Всеки запис „по препредадени думи“ в Колима е съмнителен. И понеже центърът на центровете на дизентерийния пациент са червата, беше извънредно важно да се види истината, ако не на живо, то чрез доверено лице, чрез личен представител във фантастичния свят на колимското арестантско подземие, в преиначената светлина на прозорците от стъкло от бутилки — да се постигне истината поне в нейния груб, приблизителен вид.
В Колима са разместени мащабите на понятията и оценките, а понякога са и преобърнати нагоре с краката.
Александър Иванович беше призван да контролира не оздравяването, а лъжата, кражбата на леглодни от благодетеля — държавата. Александър Иванович се смяташе за късметлия с това, че води на отчет изпражненията в дизентерийната барака, а доктор Калембет — действителният лекар, а не доктор, както и символичният доктор, доктор Лебедев — би приел за късмет това да брои говната, а не да търкаля количката, както му се е случвало и на него, и на всички интелигенти, всички „Иван Ивановичи“, всички „счетоводители“ — без изключение.