Колимски разкази [bg]

Брезентовото небе в палатките на „Беличия“ по нищо не се отличаваше от брезентовото небе в палатките на мини „Партизан“ от 1937 година, което беше изпокъсано и през него фучаха всички ветрове. Не се отличаваше и от обложените с торф и укрепени двунарни землянки на Витаминния комбинат, предпазващи само от вятъра, но не и от студа. Но и защитата от вятър за един пътник е велико нещо.

Що се отнася до звездите, които се виждаха през дупките на брезентовия таван, те навсякъде бяха едни и същи: наклонен чертеж на небосвода на Далечния Север.

В звездите, в надеждите нямаше разлика, но нямаше и нужда нито от звезди, нито от надежди.

На „Беличия“ вятърът се развяваше из всички палатки, наричани отделения на Централната районна болница, като отваряше пред болния врати и затръшваше кабинети.

Това не ме смущаваше особено. Просто не ми се случи да получа уюта на дървената стена и да я сравня с брезента. Моите стени бяха брезентови, брезентово ми беше небето. Случайните нощувки в дървенията по транзитките не се бяха запомнили нито като щастие, нито като надежда, възможност, която можеш да си издействаш.

Аркагалинската шахта. Там имаше най-много дърво. Но имаше и много мъки, и именно оттам заминах на Джелгала да получа присъда: в Аркагала вече бях набелязана жертва, вече бях в списъците и в умелите ръце на провокаторите от спецзоната.

Болничният брезент беше разочарование за тялото, а не за душата. Тялото ми трепереше от всяко подухване на вятъра, аз се превивах, не можех да спра треперенето на цялата си кожа — от тила до пръстите на краката.

В тъмната палатка дори нямаше печка. Някъде в средата на огромния брой току-що сковани дъсчени легла беше и утрешното ми, днешното ми място — легло с дървена възглавница, изтрито, вехто одеяло, в което можеш да се увиеш, като в римска тога или в садукейски плащ. През протритото одеяло човек може да види римски звезди. Но звездите на Колима не бяха римски звезди. Чертежът на звездното небе на Далечния север е по-различен от този в евангелските места.

Аз омотах главата си в одеялото като в небе, стопляйки се по единствения възможен начин, който добре познавах.

Някой ме хвана за раменете и ме отведе нанякъде по пръстена пътечка. Аз се спъвах с босите си крака, блъсках се в нещо. Пръстите ми бяха гноясали от измръзванията, не бяха зараствали още от трийсет и осма година.

Преди да легна на дъсченото легло, трябваше да бъда измит. И щял да ме мие някой си Александър Иванович, човек с два халата върху антерията — болничен санитар от затворниците, при това от онези с буквите, тоест по член петдесет и осем, което значи, че се крепи на „историята на болестта“, а не е щатен, понеже щатен може да е само някой от битовите.