Махалото на Фуко

— Извинявай, казал му, мога ли да поговоря с теб по един личен въпрос?

— Разбира се, аз самият вече си нямам такива. Имам си само Отговори.

— Чух, че били открили ново лечение. Тия неща довършват двадесетгодишните, при петдесетгодишните се развиват по-бавно. И междувременно ще успеят да намерят разрешение за теб.

— Говори за себе си. Аз още не съм на петдесет. Организмът ми е още млад. Имам предимството да умра по-бързо от теб. Не виждаш ли, че говоря трудно. Разкажи ми историята си, тъкмо ще си почина.

От уважение Белбо послушно му разказал цялата си история.

И тогава Диоталеви заговорил, дишайки като Нещото от научнофантастичните филми. И наистина приличал на това Нещо по всичко. По прозрачността си, по размитите граници между външност и вътрешност, между кожа и плът, между лекия рус мъх по корема, незакрит от разкопчаната пижама, и лабиринта на вътрешностите, които само рентгеновият лъч или болестта в напреднал стадий успяват да очертаят.

— Якопо, тук съм на легло, не мога да виждам какво се случва навън. Доколкото разбирам, това, което ми разказваш, се развива или в теб, или вън от теб. И в двата случая е все едно кой е подлудял — ти или светът. Така или иначе, някой е изтълкувал, размесил и разбъркал думите на Книгата повече от нужното.

— Какво искаш да кажеш?

— Съгрешили сме против Словото, което е създало и крепи света. Ти сега си наказан също като мен. Няма разлика между двама ни. В този момент се появила някаква сестра, дала му нещо, за да си накваси устните, и казала на Белбо да не го уморява, но Диоталеви се възпротивил: