Шогун

Останалите мълчаха и чакаха търпеливо в знак на внимание към проявената от него храброст. Никой в Япония не бе видял онова, на което станаха свидетели. Всеки се питаше: какво ли ще направи сега Анджин-сан? Ще съумее ли да се покаже на висотата на момента, или силата на духа му ще го изостави? Как бих постъпил на негово място?

Един прислужник мълчаливо и безшумно започна да превързва ръката на Оми, за да спре бликналата кръв. Тишината беше пълна. От време на време Марико произнасяше едва чуто името му, докато останалите отпиваха чай или саке, но много нарядко, опивайки се от очакването, съзерцанието, спомена за станалото.

За Блакторн това състояние на не-живот сякаш нямаше край. Изведнъж очите му прогледнаха. Ушите му прочуха.

— Анджин-сан?

— Хай? — отвърна той през най-голямата умора, която бе усещал в живота си.

Марико предаде съвета на Оми от името на Ябу. Повтори всичко няколко пъти, за да е сигурна, че е разбрал.

Блакторн събра последните останки от силите си и вкуси сладостта на победата.

— Моята дума е достатъчна, така както и неговата. Но въпреки това ще се закълна в бога, както той иска. Да. Както и Ябу-сан ще се закълне в своя бог, че ще съблюдава споразумението ни.

— Ябу-сан се заклева в Буда.

Блакторн също се закле. После прие чашка чай. Никога не бе му се струвал тъй вкусен. Чашата му се видя много тежка и не можеше да я задържи дълго в ръката си.

— Какъв приятен дъжд — обади се той, загледан и капките и учуден от необичайната яснота, с която виждаше.

— Да — тихо се съгласи тя. Знаеше, че усещанията му са от естество, недостижимо за човек, който не е тръгвал по собствена воля към смъртта си и който не се е завръщал оттам по чудо, по силата на незнайна карма. — Защо не си починете, Анджин-сан? Ябу-сан ви благодари и казва, че утре ще продължите разговора. Сега трябва Да си починете.