![Светилата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/7/2/9/svetilata-bg-download.jpg)
Светилата [bg]
- Автор: Катън Елинор
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-19-1
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Светилата [bg]». Краткое содержание книги:
През 1866 година младият англичанин Уолтър Муди отива да си опита късмета в Нова Зеландия, която е обхваната от треска за злато. Но още първия ден попада в компанията на дванайсет непознати мъже, които са се събрали, за да разнищят три странни престъпления, извършени в един и същи ден: най-богатият човек в града е изчезнал безследно, една жрица на любовта е посегнала на живота си, а в дома на пропил се несретник е открито огромно съкровище. Постепенно се изяснява, че в сложната плетеница от лъжи, предателства, тайни и интриги са замесени всички. И че нищо не е такова, каквото изглежда, всичко е обвито в тайнство точно както при звездите, осеяли нощното небе.
— Дали възнамерява да го използва?
— Че защо човек да си купува пистолет, ако няма да го използва? — отвърна весело магнатът. — Ако питаш мен, може да очакваме стрелба по улиците. Като в Америка!
— Аз чух друга клюка — каза Льовентал, когато двамата завиха по „Гуляйджийска“ и тръгнаха надолу. — Не по-малко интересна от твоята.
— За господин Сук ли?
— За господин Стейнс — отвърна вестникарят.
Кю Лон дробеше зеленчуци за супа в колибата си в китайското селище, когато отвън се чу чаткане на копита и някой извика. Той отиде на прага и дръпна с една ръка завесата от зебло.
— Ти там — рече ездачът и скочи от коня, — призован си да се явиш в съда. Трябва да те заведа в Хокитика.
Кю Лон вдигна ръце.
— Не Ах Сук — рече той. — Ах Кю.
— Много добре знам кой си и точно ти ми трябваш — отвърна мъжът. — Хайде, побързай. Долу на пътя чака двуколка.
— Ах Кю — повтори китаецът.
— Знам те кой си. Викат те за златото от „Аврора“.
— От Арахура? — попита Ах Кю, който не беше чул добре.
— Точно така. Хайде, размърдай се. Призован си от господин Джон Фелоус пред Мировия съд.
След като си тръгна от Запасна банка, господин Фелоус се отби при Харалд Нилсен в „Нилсен и Сие“. Търговецът приготвяше отчет за Джордж Шепард, което беше отегчително занимание, и той се зарадва на прекъсването, ала радостта му бързо се изпари, когато адвокатът извади обгорелия акт за дарение с подписите на Емъри Стейнс и Кросби Уелс. Нилсен мигом пребледня.
— Виждали ли сте преди този документ? — попита Фелоус.
Нилсен обаче беше човек, който се учи от грешките си.
— Преди да ви отговоря — рече той предпазливо, — бих желал да разбера кой ви праща и какво искате от мен.
Адвокатът кимна.
— Имате право. Онази Уедърел е получила документа днес сутринта от анонимен източник. Пъхнали го под вратата, докато господарката я нямало. Сумата е голяма и уж е предназначена изцяло за нея. Но на мен ми намирисва на мошеничество. Не зная кой е подхвърлил документа, нито пък защо.
Търговецът вече беше извършил едно предателство спрямо Кауъл Девлин и нямаше намерение да предава втори път свещеника.
— Разбирам — кимна той с безизразно лице. — Значи вие работите за госпожица Уедърел?
— Не съм свързан с уличници — отвърна рязко Фелоус. — Засега просто проучвам въпроса, нищо повече. Опознавам терена.
— Да, разбира се — измърмори търговецът. — Простете.
— Вие сте събрали вещите на Кросби Уелс — продължи адвокатът. — Интересува ме дали този документ е бил там, когато сте отишли да опишете имуществото.
— Не — отвърна искрено Нилсен. — А ние прегледахме цялата къща, от долу до горе, давам ви думата си за това.
— Добре — кимна Фелоус. — Благодаря.
Той се изправи и търговецът също се надигна. Камбаната на уеслианската църква удари пет без петнайсет.
— Между другото поздравявам ви за дарението — рече Фелоус и се отправи към вратата. — За строежа на затвора. Браво на вас.
— Благодаря — процеди Нилсен.
— В наши дни рядко се среща такава благотворителност — продължи адвокатът. — Моите почитания.
— Господин Стейнс?
Клепачите на младия мъж трепнаха, помътените му очи се спряха на надвесилия се над него Джоузеф Причард.
— О, това е Причард! — възкликна той. — Аптекарят.
Причард внимателно дръпна яката на ризата, за да открие почернялата рана. Стейнс не възрази. Взираше се напрегнато в лицето на аптекаря, докато той оглеждаше раната.
— Успяхте ли да намерите поне едно малко парченце? — прошепна младият мъж.
— Какво парченце? — попита мрачно Причард.
— От опиата. Казахте, че ще ми дадете.
— Донесох нещо, което ще притъпи болката — отвърна строго Причард. — Пристрастили сте се към опиума, така ли? Раната е доста зле, честно казано.
— Да съм се пристрастил ли? — повтори Стейн. — За мен опиумът е по-скоро като трънче, забие ли се, трудно можеш да го извадиш. Изобщо не чух изстрела. Тогава бях в ковчега.
— Откога сте тук? Кога сте яли за последно?
— От три дни. Дали наистина са минали само три дни? Много сте добър. Изключително мил. Сигурно е било към полунощ. Реших да се разходя.
— Бълнува — отбеляза Причард.
— Да — кимна Тафарей. — Ще умре ли?
— Не е отслабнал много — рече аптекарят и опипа бузата и челото на ранения. — Някой поне го е хранил… Или той е успявал да си намира по нещо, където и да е бил. Два месеца, за бога! Не са само молитвите, има и друго, което още го държи тук.