Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Можеш ли да стесниш още периметъра? — попита.
В слушалката се чу раздразнено сумтене.
— Задръж го така — каза Кали.
— Опитвам се — прошепна той и написа:
Там ли си още?
Да.
Стенограмите от процеса.
??
В момента ги чета. Струва ли си?
Не знам. Полицията вече ги е гледала.
Може да са пропуснали нещо.
— Готово! — каза Кали. — Намира се в ресторант на име „Зазу“. Мога да потърся номера на заведението!
— Давай!
Ще ме посъветваш ли нещо?
написа в същото време.
Не мога.
Защо не?
Твърде опасно е.
— Ето го — каза Кали. — Готов ли си?
— Да.
— Отвори нова линия. Или чакай, по-добре аз да те свържа.
— Добре.
Ако той разбере, ще ме убие, появи се на екрана.
Значи е мъж?
— Мамка му — прозвуча отсреща гласът на Кали. — Телефонът на „Зазу“ дава заето.
Един ли е? — написа Хънт.
Да. Един човек.
Мъж или жена?
Стига си питал. Намери го. Довиждане.
Хънт почти се срина в стола си.
Четири минути по-късно телефонът в заведението най-сетне се освободи.
— Благодаря, че се свързахте с ресторант „Зазу“. Тук е Британи. С какво мога да ви помогна?
— Здравейте, Британи. Казвам се Уайът Хънт и съм детектив от Сан Франциско, разследващ случай на убийство. — Той умишлено пропусна да добави думата „частен“ преди детектив. От опит бе установил, че това често помага.
— Това някаква шега ли е?
— Не. Говоря напълно сериозно. Току-що установихме, че лице, представляващо интерес за разследването, се намира във вашия ресторант и през последните няколко минути е ползвало мобилен телефон за пращане на съобщения.
— О, боже! Не може да бъде.
— Спокойно, не изпадайте в паника. Лицето не е заподозрян, а само свидетел. Не представлява опасност. Трябва просто да го идентифицираме. Забелязали ли сте някой да седи наоколо, най-вероятно сам, и да пише усилено съобщения?
— Мъж или жена?
— Не знам.
— Но как изобщо сте разбрали, че е тук?
— От магьосниците в областта на мобилните комуникации, които за щастие са на наша страна. Е, някой да ви се е набивал на очи? Или в момента да виждате сами клиенти?
— Ами… аз всъщност не бях в салона, от близо половин час говоря по телефона. А тъкмо сега е доста пълно, тъй че седем, осем… към десетина души седят сами на маса.
— А колко от тях ползват телефони?
— Само секунда. — Тя въздъхна в слушалката. — Има двама с телефони в ръка, но никой от тях не е сам. Все си мислим дали да не забраним употребата им в заведението, но нали разбирате, това е загубена кауза. А колкото до есемесите, дори не се разбира кой пише, а кой не.
8
Джул беше дошъл в стаята с досиетата и тъкмо се наслаждаваше на късния си обяд от хартиен плик, когато приятелят му затвори първата папка със стенограмата по делото и се пресегна към следващата.
— Е, откриваш ли нещо полезно?
Хънт вдигна очи.
— Все още не са стигнали до свидетелите, нито дори до същността на обвинението. Половината от това нещо — той тупна по картонената корица — са предварителни искания до съда и описания на едни или други доказателства, по чиято допустимост той трябва да се произнесе. Но чета всичко подред, от страх да не пропусна тъкмо онова, което търся.
— Знаеш ли поне какво е то?
— Не — поклати глава Хънт. — Но се надявам да разбера, щом стигна до него.
Джул спря да дъвче и преглътна хапката си с малко диетична кола.
— Мога ли да те посъветвам как да оползотвориш по-добре времето си?
— Разбира се.
— Започни с полицейските доклади, там е истината. Те са само към стотина страници. Иди при копирната машина в ъгъла и ги преснимай. Щом са фотокопия, можеш дори да си ги отнесеш у дома — при дело с четирийсетгодишна давност на никой няма да му пука.
Към 6:30 вечерта, вече в своя офис, Хънт погледна към Тамара и каза:
— Виж, оценявам помощта ти, но по-добре се прибирай у дома. Каквото и да изскочи, не вярвам да бъде от тези документи. — Той се облегна назад в креслото си и се протегна. — Днес за малко да разкрием изпращача на съобщенията. По тази линия е по-вероятно да се получи пробив.
— Да, но всичко зависи от това кога и дали той отново ще се свърже с теб.
— Положително ще се свърже — отвърна Хънт.