Кръв по снега [bg]

— „Специалната“ на „Чайнапица“ — обади се младокът, ухили се широко и посочи кутията. — В целия град няма по-вкусна.

— Я трай — скастри го Брюнхилсен, явно приключил с разчесването на мустака и взел решение. — Качваме се на метрото. От оная кабина ще се обадим на Пине да ни вземе оттам.

Тръгнахме към станцията под Националния театър. Дотам имахме около пет минути. Брюнхилсен придърпа ръкава на палтото си и прикри пистолета.

— Ти ще си платиш билета. Няма да ти го купувам аз — просъска пред гишето.

— Билетът, с който дойдох, още важи — излъгах.

— А, вярно бе — ухили се той.

Ако случайно минеше контрола, щяха да ме заведат в някое безопасно полицейско управление.

Във вагона цареше ужасна тъпканица — точно на това се бях надявал. Изморени хора се прибираха от работа, младежи жвакаха дъвки, мъже и жени, навлечени заради студа, мъкнеха найлонови торби, от които се подаваха коледни подаръци. Налагаше се да се возим прави. Застанахме в средата на вагона и се хванахме с една ръка за гладката стоманена тръба. Вратите се затвориха, парата от хората се наслои по прозорците. Мотрисата потегли.

— „Ховсетер“, а? Не съм предполагал, че живееш в западните квартали.

— Значи не бива да се предоверяваш на умозаключенията си, Брюнхилсен.

— Като например на умозаключението, че е можело да купиш пица от „Ховсетер“, вместо да се разкарваш чак до центъра?

— Говорим за „Специалната“ на „Чайнапица“ — обади се благоговейно новакът и пак погледна червената кутия, която заемаше място за един човек в претъпкания вагон. — По-вкусна няма да намериш в цял…

— Млък. Значи, обичаш студена пица, а, Юхансен?

— Ще я претоплим.

— Вие? Ти и жената на Хофман ли? — Брюнхилсен се изсмя поривисто. Все едно брадва разцепи въздуха. — Прав си, Юхансен. Човек не бива да се предоверява на умозаключенията си.

„Точно така — отвърнах наум. — Защото, ако си въобразяваш, че човек като мен вярва в обещанията за помилване на тип от рода на Хофман, си в голяма грешка. В грешка си и ако си въобразяваш, че човек като мен няма да прибегне до отчаяни средства само и само за да промени руслото, в което е поела тази история.“ Веждите на Брюнхилсен почти се срастваха над носа.

Не можех да прочета какво се разиграва зад тях, но най-вероятно възнамеряваше да убие в гарсониерата и мен, и Корина. После да постави пищова в ръката ми, все едно съм я застрелял и съм се самоубил. Истинска класика в жанра — обожател, полудял от любов. Инсценировката беше за предпочитане, вместо да изхвърлят труповете ни в някое езеро из околностите на Осло, защото, ако Корина изчезнеше безследно, разследващите веднага щяха да погнат съпруга й, а заниманията на Хофман не предполагаха да стават обект на проверки. Поне аз така бих разсъждавал на мястото на Брюнхилсен. Но с него бяхме много различни. Той мъкнеше със себе си неопитен помощник, носеше пистолет, напъхан в ръкава на палтото си, с другата си ръка се беше хванал хлабаво за тръбата и се бе разкрачил така, че при някоя по-рязка маневра щеше да изгуби равновесие. Така е, когато се возиш за пръв път по тази линия. Започнах да отброявам наобратно. Знаех къде се намира всяко скрепление между релсите, познавах всяко движение на влака по този маршрут, бях го наизустил, както се наизустява сценарий.