Сенки в снега [bg]

На Елизабет й стана някак забавно, докато наблюдаваше как колегата й започва да омеква.

— Явно следите политиката — добави детективът.

Портър кимна и се отпусна още малко. Ако продължаваше така, не след дълго щеше да се сгуши в скута на Гамаш, помисли си Елизабет.

— Юрисдикцията на Sûreté не покрива градовете — продължи инспекторът. — Смъртта на мосю Рено се разследва от местния отдел „Убийства“ към полицията на град Квебек. Познавам се с инспектор Ланглоа и той бе така любезен да ме помоли да се включа. След като си помислих — хвърли поглед към Елизабет, — реших да огледам.

Главният инспектор отново се обърна към Портър.

— Разбира се, с ваше разрешение, сър.

Портър Уилсън почти примираше от наслада. Уини и Елизабет се спогледаха. Само ако знаеха, че е толкова лесно. Но изведнъж лицето на председателя отново помръкна, след като той осъзна реалността.

Това едва ли бе подобрение. Преди не ги занимаваше никой от полицията, а сега в сградата вече имаше хора от два полицейски участъка.

Да не говорим за трупа.

— Дали може да оставя Хенри при вас и да сляза в мазето?

— Разбира се — отвърна Уини и пое каишката.

Инспекторът даде на библиотекарката няколко лакомства за кучето, потупа го, заръча му да бъде послушно и тръгна. Когато затвори вратата след себе си, дочу как Портър казва: „Не ми харесва тая работа!“, при това достатъчно високо, за да го чуе Гамаш. Е, и на него не му харесваше.

В коридора го чакаше униформен полицай и заедно тръгнаха през лабиринта от коридори и стълбища. Гамаш трябваше да признае, че напълно се изгуби, а полицаят, който го съпровождаше, навярно също не бе много наясно къде отиват. Върху покритите с балатум подове бяха струпани кашони, пълни с книги и документи, спираловидни стълбища водеха към мръсни сервизни помещения и изоставени кабинети. Стигнаха до две огромни дървени врати и когато ги отвориха, попаднаха в грандиозна бална зала с два пъти по-висок таван от останалите стаи. От нея се влизаше в също толкова величествена зала, която й бе като близначка. И двете пустееха, ако не се брояха подвижните стълби и вездесъщите кашони с книги. Детективът отвори един от кашоните. Още томове с кожени подвързии. Знаеше, че ако вземе някоя от книгите, напълно и окончателно щеше да се изгуби, затова ги остави и последва вече изнервения полицай към поредния коридор.

— Никога не съм виждал подобно нещо — обади се служителят на реда. — Толкова прекрасни зали, а всичките са изоставени и запуснати. Струва ми се нередно. Какво правят тези хора с такава величествена сграда? Не е ли по-хубаво да се използва за нещо смислено?

— Какво например?

— Не знам. Но сигурно ще се намери някой, който да я използва по-добре.

— Някой вече я използва.