Убийството на Бусе [bg]

— Аз все пак не можах да разбера едно нещо.

— И без това не очаквам да разбереш. — С още по-драматични движения на ръцете плесна крила във въздуха, като че ли казваше „всичко това няма стойност за теб, остави ме сама с моя си проблем“. — Ако може малко да потърпиш, за да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш…

Как успяваше да не каже нищо и да изглежда, сякаш е казала всичко, след което да подценява отсрещния — тоест мен. Сетих се за моментите, в които съм се чувствала зле, и си отговорих: когато съм била при София.

— Добре, кой е човекът на снимките? Какво е написал в писмото? Знаеш ли поне?

Очите й придобиха изражение „как може да ми зададеш този глупав въпрос“.

— Тоест може да си виждала снимките. Или откъде да знам, Бусе може да ти е разказвала.

Тишина. Напрежение. Вълнение. Всичко! Имаше от всичко.

— Виж — когато го казваше, очите й малко се присвиха, — знам кой е човекът. Грешка би било дори ако го кажа. Не е случаен човек.

— Кой е, за бога? Президентът ли, премиерът ли или президентът на САЩ?

С изкуствена усмивка ме накара да млъкна. Беше като играчка бебе. Вадеше различни звуци, без въобще да движи лицевите си мускули.

— Колко си наивна само.

Знаех, правеше всичко това само за да ме слиса. И по-лошото е, че успяваше.

Беше изпушила цигарата си. Огледа се наоколо за пепелник и след като на пръв поглед не успя да намери, хвърли фаса си на земята, без въобще да се замисли, и го загаси с изящно движение на десния си крак. Изправи се, събра дългата си пола и започна да слиза по стълбите. Беше изминала само няколко стъпала, когато се върна обратно, отвори широко очите си, сякаш ще поучава непослушно дете, и каза:

— Изнудването е сериозна работа. Опасна е. Много, ама много опасна. Трябва да си изключително внимателна. Екипна работа е. — Присви очи и ме огледа. Докосна с пръст носа ми. — Теб те обичам — каза тя. Изчака малко и добави: — Все още. Чуй ме. Стой далеч.

Обърна се и си отиде.