Спускане в небитието

9.

Инспектор Бърнам имаше малък офис, мебелиран с евтино бюро, разнебитен стол, малка настолна лампа и досадна муха, която бръмчеше из стаята, докато двамата разговаряха.

Инспектор Бърнам наскоро беше завършил полицейската академия в Кингстън. Беше изключително старателен и съвестен. Изгубиха половин час в попълване на формуляри, преди да започне с въпросите. Накара Макгрегър да започне от самото начало. Макгрегър изпълни искането и започна със срещата си с Уейн в „Плантейшън Ин“. От време на време Бърнам го прекъсваше с въпрос.

— Кой е собственикът на „Спускане в небитието“?

— Робърт Уейн от Питсбърг, Пенсилвания.

— Можем да го проверим — каза Бърнам и записа името. — Продължавайте.

След някое време Бърнам отново го прекъсна.

— Какво точно представляваше скулптурата?

— Не знам подробности, освен това, че са я качили на борда в Неапол. И че е модерна и тежка.

— Неапол ли казахте?

— Там е била последната им спирка преди Уест Палм.

— Значи е италианска?

— Предполагам, но не знам със сигурност.

— Колко е голяма?

— Ще трябва да попитате Уейн. Никога не съм я виждал.

— Значи не я открихте, когато се гмуркахте?

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

Макгрегър сви рамене.

— Вървете вижте сам.

Бърнам се усмихна леко.

— Не е нужно. — Млъкна, за да запали цигара. — Как сте по италианска история?

— Чувал съм за Гарибалди.

— А нещо по-ново? — попита Бърнам.

— Мусолини. И за него съм чувал.

— Какво сте чували за него?

— Че по негово време е била полицейска държава — отговори Макгрегър.

Бърнам цъкна с език.

— Не се дръжте нагло.

— Вие задавате въпросите.

— Любопитно ми е дали сте чували за Трево.

— Не.

— Това е един град в Сицилия.

Макгрегър поклати глава.

— Нищо не ми говори.

— Там се е водила битка. По времето на Втората световна война. Една доста голяма германска военна част е била унищожена от италианските партизани. Ответните мерки са били свирепи.

— И?

— Просто се чудех дали не сте чували за града. — Бърнам сви рамене.

— Не — отвърна Макгрегър. — И ако сте приключили с въпросите си…

— Все още не — прекъсна го Бърнам. — Виждате ли, за нас сте труден човек. Нарушили сте секция 423 от Морския кодекс на Ямайка, която се отнася до обработката на потънали кораби, които не са минали през митниците. Кодексът никога преди не е бил нарушаван. Полицията винаги е била достатъчно нащрек, за да предотврати това, което всъщност сте направили вие — качили сте се на борда на потънал кораб и сте свалили от него вещи без предварително упълномощение.

— Конфузна ситуация — съгласи се Макгрегър. — Какво смятате да направите по въпроса?

— Нищо — отговори Бърнам. — Поне за момента. По-нататък може би…

— Ще измислите нещо ли?

— Да. Ще измислим нещо.

— Ще го очаквам с нетърпение. Но междувременно може би трябва да вземете показанията на Уейн, който беше ударен по главата, докато крадяха касата. Предполагам, че ще е добра начална точка…

Телефонът иззвъня, Бърнам поговори кратко, лицето му помрачня.

— Оказва се, че господин Уейн няма какво да ни каже. Полицаят, който е разговарял с него, казва, че Уейн отрича да е имало грабеж. Казва, че е получил нараняването при катастрофа. Казва, че се е спънал, докато се е качвал в камиона.

— Какъв интересен обрат!

— Освен това твърди, че никаква каса не е била сваляна от кораба. Изобщо никаква вещ не е сваляна.

— И вие му вярвате? — попита Макгрегър.

— Запазваме си правото да решим сами.

— Така ли ви учат да казвате в академията в Кингстън?

— Учат ни само да сме предпазливи — възрази Бърнам. — Предпазливи и търпеливи.

Макгрегър се изправи.

— Ами, тогава, успех. С търпеливия подход.

Бърнам го изгледа.

— Не напускайте Оча, без да сте ни информирали. И не напускайте Ямайка.

— Нямам такива планове.

— Не съм сигурен — рече Бърнам. И тъкмо когато Макгрегър си тръгваше, добави: — Още нещо.

— Да?

— Може би ще намерите скулптурата, господин Макгрегър.

— Това ще помогне ли?

— Ще помогне. Защото иначе можем да стигнем до заключението, че вие сте я откраднали.

Бърнам не каза нищо и остави Макгрегър да помисли над думите му. Щом излезе, Макгрегър чу ръмжене. Беше дълбок, заплашителен, но познат звук.

Вдигна глава и видя Фидо.

Илейн стоеше зад Фидо и го държеше на тънка каишка. Беше сменила металната си рокля с друга, изработена от съединени пластмасови кръгчета.

— Оцелота ли разхождате? — попита Макгрегър.

— Да — отвърна Илейн.

Той тръгна заедно с нея. Може би щеше да успее да хване такси в града, на няколкостотин метра оттук.

— Сградата, от която излязохте, не е ли полицейското управление?

— Е.

— Какво правехте там?

— Отговарях на няколко приятелски въпроса.

— Относно какво? — попита Илейн.

Тъкмо щеше да ѝ разкаже за разпита, когато изведнъж всичко около него доби студената и болезнена отсенка на черното и Макгрегър се свлече на земята.