Мозайка от убийства [bg]

— Не споменавате нищо за баща му.

— Баща му го няма. Напуснал ги е по време на войната. Историята е много заплетена и Робърт никога не говори за това. Разбирате ли, в семейството им се е случила трагедия. В имението „Пай Хол“ има едно голямо езеро, за което се говори, че било много дълбоко. Робърт е имал по-малък брат на име Том и двамата отишли заедно до езерото. Тогава Робърт е бил на четиринадесет години. Том е бил на дванадесет. Във всеки случай Том не си преценил силите и се удавил. Робърт се опитал да го спаси, но не успял.

— Къде е бил бащата по това време?

— Работил е като механик във военновъздушната база в Боскъм Даун. Базата не е толкова далеч и той често си е бил у дома, но точно по времето, когато се случило това, не си е бил вкъщи. И когато разбрал какво е станало… ами, ще трябва да попитате Робърт за това, макар и да не съм сигурна, че си спомня много добре. Работата е там, че след това родителите му просто са се съсипали взаимно. Той я обвинявал, че не е гледала момчетата както трябва. Тя го обвинявала, че все не си бил у дома. Не мога да ви разкажа много подробности, защото Робърт никога не говори за случилото се, а всичко останало знам само от слуховете, които се разпространяват в селото. Във всеки случай бащата в крайна сметка ги напуснал и двамата с майка му са останали да живеят сами в портиерската къщичка. По-късно родителите му се развели и аз дори не съм се запознавала с баща му. Той не беше и на погребението — а ако е бил, не съм го видяла. Името му е Матю Блекистън, но не знам почти нищо друго за него.

Робърт е отраснал с майка си, но двамата никога не са били щастливи заедно. Сигурно е трябвало да се преместят да живеят някъде другаде. Не е трябвало да остават толкова близо до онова ужасно място. Не знам как се е справяла тя, след като всеки ден й се е налагало да минава покрай езерото, в което се е удавил собственият й син. Струва ми се, че това е отровило живота й… непрекъснато й е напомняло за момчето, което е загубила. А може би донякъде е обвинявала и Робърт, макар че той дори не е бил близо до брат си, когато се е случило. Хората понякога се държат така, нали, господин Тип? Това е като някаква лудост…

Тип кимна.

— Вярно е, че всички имаме много различни начини да се справяме с усещането за загуба — отвърна той. — А тъгата никога не е рационално чувство.

— Аз съм се срещала с Мери Блекистън само няколко пъти, въпреки че я срещах в селото, разбира се. Тя често идваше в лекарския кабинет. Но не защото беше болна. Двете с доктор Редуинг бяха добри приятелки. След като двамата с Робърт се сгодихме, тя ни покани в жилището си на чай — но беше ужасно. Тя не се държеше точно недружелюбно, но беше студена с мен и ми задаваше такива въпроси, сякаш се бях явила на събеседване за работа или нещо подобно. Седнахме да пием чай в дневната и аз никога няма да забравя как седеше на стола си в ъгъла, с чашата и чинийката в ръка. Беше като някакъв паяк в мрежата си. Знам, че не бива да говоря такива неща, но точно това си помислих тогава. А горкият Робърт беше потънал в сянката й. Беше толкова различен, когато беше с нея — притихнал и плах. Мисля, че не каза нито една дума, докато бяхме там. Само гледаше в краката си, като че ли беше направил нещо лошо и всеки момент ще му се скарат за това. Трябваше да видите как се отнасяше тя с него! Не му каза и една добра дума. И беше твърдо против сватбата ни. Това беше съвсем ясно. А онзи часовник през цялото време тиктакаше. В стаята имаше един огромен, старинен стенен часовник и аз нямах търпение да удари следващият час, за да можем да си тръгнем оттам.