Орки

Останал сам в челото на колоната, той бе погълнат от мрачни мисли. Гадаеше каква може да е причината за загадъчните съновидения, които го спохождаха, бореше се с растящия песимизъм относно завършека на мисията. Най-много се стараеше да не мисли за това каква ще е съдбата им, ако не откриеха коболдите и не си върнеха цилиндъра.

Беше още в това меланхолично настроение, когато от мрака пред него изплуваха силуетите на съгледвачите. От ноздрите на конете им струеше пара.

Страк вдигна ръка и им даде знак да спрат.

— Какво има, Орбон?

— Лагер пред нас, капитане.

— Имат ли коне?

— Да.

— Хубаво. Да видим дали ще се спогодим да ни дадат малко.

— Но капитане, това е оркски лагер и изглежда е изоставен.

— Сигурен ли си?

— Двамата със Зода наблюдавахме мястото известно време. Не забелязахме никакво движение освен пръхтенето на конете.

— Добре. Идете там и ни чакайте. И не предприемайте нищо, докато не дойдем.

След като съгледвачите се отдалечиха, Страк повика офицерите и ги запозна с обстановката.

— Нормално ли е по тези места да се натъкнем на оркски лагер? — попита Джъп.

— Подобни лагери се срещат по-често в северните райони. Много малко от моите сънародници са чергари. Предполагам, че ще е някой такъв клан. Или бойна дружина на мисия — като нашата.

— Щом съгледвачите съобщават, че няма никакво движение, най-добре да се приближим предпазливо — предложи Койла.

— И аз така мисля — съгласи се Страк. — Ще действаме, сякаш срещу нас има опасен противник, докато не се убедим в противното. Да вървим.

Десет минути по-късно откриха Орбон, който ги чакаше край един дънер. Страк бе накарал предната част на отряда да се спеши. Предвождани от Орбон, те навлязоха в рядка горичка.

На десетина крачки по-нататък се спуснаха в долчинка, където ги очакваше Зода. Беше се проснал на земята и се озърташе непрестанно.

Макар слънцето да залязваше, имаше достатъчно светлина, за да разгледат онова, което се намираше отвъд горичката.

Две дървени колиби със сламени покриви и трета, чийто покрив още не беше завършен. Пет-шест навеса, построени от грубо рендосани дъски и с чергила вместо врати. Мътна изворна вода, която се стичаше в тесен ручей между колибите. Ограда от отсечени дървета, зад която пръхтяха конете.

Докато наблюдаваше тази сцена, Страк бе споходен от видението от съня си, което бе пълният й антипод. Селището там бе цветущо и богато, това тук бе бедняшко и изглеждаше изоставено. Там имаше много светлина и чист въздух. Тук цареше сумрак и беше задушно. Селцето в съня кипеше от живот. А тук витаеше смърт.

— Дали е изоставено, как мислите? — попита шепнешком Койла.

— Не бих се изненадал — отвърна тихо Алфрей, — като се има предвид, че е близо до Прокоп и недалече от унистките колонии.

— Но защо са зарязали конете?

— Да вървим да разберем — надигна се решително Страк. — Хаскеер, вземи част от отряда и заобиколи от другата страна. Джъп, Алфрей, поемете десния фланг. Койла и останалите с мен. Тръгваме по мой сигнал.