Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
Забавиха се половин час, докато съберат багажа си, преброят саковете, бранейки ги от хората, и хванат две таксита, които ги отведоха до хотела, карайки в лявото платно, по английски, из претъпканите улици. Разминаваха се с какви ли не превозни средства, движещи се в пълно безредие, пренебрегвайки както малобройните светофари, така и указанията на регулировчиците: коли, раздрънкани автобуси, изрисувани с религиозни изображения, мотоциклети с по четирима пътници, каруци, теглени от биволи, хора, впрегнати в рикши, велосипеди, товарни двуколки, накачулени с ученици, и дори един кротък слон, накичен като за празник.
Наложи се да прекарат четирийсет минути в задръстване, заради една умряла крава, нападната от гладни кучета и черни лешояди. Кейт обясни, че тук кравите се считали за свещени животни, никой не ги гонел и затова си ходели по средата улицата. Имало обаче специална полиция, която ги подкарвала вън от града и събирала труповете.
Потните и нетърпеливи тълпи увеличаваха хаоса. Чисто гол аскет, с дълга до петите сплъстена коса, следван от дузина жени, които го обсипваха с листенца от цветя, пресече улицата бавно, като костенурка, но никой дори не го погледна. Очевидно подобно зрелище беше нещо обичайно.
Надя Сантос, отрасла в махала с двайсетина къщи, в тишината на горски покой, се люшкаше между страха и заслепението. В сравнение с това тук, Ню Йорк приличаше на село. Не беше си представяла, че на света има толкова много хора. В това време Александър се бранеше от ръцете, които се пъхаха в таксито, предлагайки различни стоки или просейки милостиня, ала не смееше да затвори прозорците, за да не умрат от задушаване.
Най-сетне пристигнаха в хотела. Когато прекрачиха входа, охраняван от двама въоръжени пазачи, те попаднаха в райска градина, където цареше абсолютно спокойствие. Шумът на улицата бе секнал като по чудо, чуваше се само чуруликането на птиците и песента на многобройните фонтани. По моравата се разхождаха пауни, повлекли вълшебно окичените си опашки. Няколко прислужника, облечени в брокат и обточено със златни кантове кадифе, с високи чалми, украсени с фазанови пера като на картинка от приказките, поеха багажа им и ги поведоха навътре.
Хотелът, бивш палат, беше изваян от бял мрамор по такъв невероятен начин, че приличаше на дантела. Подовете бяха застлани с гигантски копринени килими, по мебелите от фино дърво светлееха инкрустации от сребро, седеф и слонова кост, а порцелановите вази по масите бяха пълни с уханни цветя. Навсякъде се виждаха буйни тропически растения в саксии от кована мед и клетки със сложна архитектура, в които пееха пъстроцветни птички. Дворецът принадлежал преди на някакъв махараджа, който покрай независимостта на Индия загубил властта и богатството си и сега го бе предоставил на американска хотелска компания. Махараджата и семейството му все още обитаваха едното крило на сградата, отделено от гостите на хотела. Следобед домакините имаха обичая да слизат и да пият чай с туристите.
Стаята, в която се настаниха Александър и фотографите беше претрупана и тънеше в разкош. В банята имаше басейн от плочки, а на стената — фреска на ловци на тигри, яхнали слонове, с пушки на рамо, следвани от свита прислужници, които вървяха пеш, натоварени с копия и стрели. Намираха се на най-горния етаж и от балкона можеха да се любуват на великолепните градини, отделени от улицата с висок зид.
— Виждаш ли оня катун долу? Пълен е със семейства, които се раждат, живеят и умират на улицата. Те не притежават нищо, освен дрехите на гърба си и няколко глинени гърнета за готвене. Това са „недостойните за допир“, най-бедните сред бедните — обясни Тимоти Брус, сочейки няколко парцаливи палатки на тротоара отвъд зида.
Контрастът между изобилието в хотела и невъобразимата нищета на тези несретници предизвика у Александър гняв и ужас. По-късно, когато реши да сподели чувствата си с Надя, тя не разбра за какво й говори. Момичето разполагаше с най-необходимото и блясъкът в палата я потискаше.
— Мисля си, че навън, сред „недостойните за допир“, ще се чувствам по-удобно, отколкото тук, вътре, сред това богатство, Ягуар. Свят ми се вие. Всяко късче от стената е накичено, погледът ти не може да си почине. Прекален лукс. Задушавам се. А тия принцове защо ни се кланят? — запита тя, сочейки облечените в брокат мъже, с тюрбани с пера.