Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
Надя отговаряше с кратки бележки, съчинени с много усилия, сякаш писането бе непосилна задача за нея, но тези няколко изречение на листа бяха достатъчни на Александър, за да я почувства наистина до себе си. Всяко едно от писмата донасяше до Калифорния полъх от джунглата, с ромона на нейните потоци и крясъците на птици маймуни. Понякога на Ягуар му се струваше, че долавя съвсем ясно горския мирис и влага и че протегне ли ръка, ще докосне приятелката си. В първото си писмо я го предупреди, че трябва да „чете със сърцето си“, така както преди го бе учила да „слуша със сърцето си“. Според нея това бе начинът да установява връзка с животните или да разбира непознат език. С малко упражнения Александър Колд успя да го постигне; тогава откри, че не се нуждае от лист и мастило, за да се свърже с нея.
Когато стоеше самотен и безмълвен, достатъчно бе само да помисли за Орлица, за да я чуе; въпреки това обичаше да й пише. Беше нещо като водене на дневник.
Когато вратата на самолета се отвори в Ню Йорк и пътниците най-сетне можеха да протегнат крака след шест часа неподвижно седене, Александър се надигна с раницата в ръка, разгорещен и схванат, но доволен от мисълта, че ще види баба си. Беше загубил загара си, а косата му бе пораснала, закривайки белега на върха на главата. Спомни си, че при предишното му идване Кейт не го бе посрещнала и той се бе притеснил, защото за пръв път пътуваше сам. Засмя се, като се сети колко много се бе изплашил тогава. Този път баба му беше пределно ясна: щяха да се срещнат на летището.
Зърна я още щом излезе от дългия коридор в залата за пътници. Кейт Колд не се беше променила: същата щръкнала коса, същите счупени и закрепени с лейкопласт очила, същото яке с хиляда джоба, натъпкани до един с най-различни неща, същите торбести панталони до коленете, които разкриваха дългите й мускулести прасци с набраздена като кората на дърво кожа. Единственото неочаквано нещо беше изражението й: обикновено тя сякаш едва сдържаше гнева си, а сега изглеждаше едва ли не весела. Александър много рядко я беше виждал усмихната, въпреки навика й да прихва в най-неподходящите моменти. Смехът й приличаше на гръмогласен лай. Този път Кейт се усмихваше почти нежно, колкото и да беше невероятно, че е способна на подобно чувство.
— Здрасти, Кейт! — поздрави я той, леко уплашен от мисълта да не би мозъкът на баба му да е започнал да се размеква.
— Пристигаш с половин час закъснение — нападна го тя кашляйки.
— Вината е моя — отвърна той, успокоен от тона й: това си беше неговата баба, усмивката беше оптическа илюзия.
Александър я хвана под ръка възможно най-грубо и звучно я целуна по бузата. Тя го отблъсна, избърса се с юмрук и веднага го поведе да пийнат нещо, защото разполагали с два часа преди да отлетят за Лондон, а оттам — за Делхи. Момчето я последва към залата за редовни клиенти. Писателката, която непрекъснато пътуваше за някъде, си позволяваше лукса да се възползва поне от тази услуга. Кейт показа картата си и двамата влязоха. Тогава Александър видя на три метра пред себе си изненадата, която му бе подготвила баба му: Надя Сантос.
Той извика, хвърли раницата и разтвори поривисто ръце, но веднага се спря засрамен. Надя също се изчерви и се поколеба за миг, без да знае как да се държи с младежа, който внезапно й се стори непознат. Не го помнеше толкова висок, освен това лицето му беше различно — чертите му изглеждаха по-ъгловати. Най-сетне радостта надделя над смущението и тя изтича да прегърне приятеля си. Александър забеляза, че Надя не е пораснала през изминалите месеци: беше си все същото ефирно момиче, със златиста като мед кожа и къдрава коса, прихваната с тънка панделка, закичена с пера от папагал.