Заложници в Рая
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Радулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложници в Рая». Краткое содержание книги:
— Уплаши се, че някой идва да вземе от теб този документ?
— Да, нещо такова. Не мога да си спомня какво точно помислих. Сега обаче ясно съзнавам, че би било по-добре да не знам какво е в този документ и дори къде точно ще бъде.
— Не го намирам, нито етично, нито законно — каза тя.
— Ясно, разбирам те — каза той. — Предложението ми не е от най-удачните. Тури му пепел.
— Дан — каза тя.
— Да.
— Аз те помолих за услуга.
— И аз не можах да ти я направя.
— Ще я направиш, когато можеш.
— Не разчитай на мен. Възможностите са…
— Ти имаш неприятности, Дан.
— Не още, но предполагам че ще имам. Ти сбърка. Дойде при човека, който най-малко би могъл да ти помогне.
— Не мисля така — каза тя. — Аз определено залагам на теб. А сега, дай ми пликчето…
Петнадесет
Еймъс Хиклин сложи още едно дръвце на огъня. Беше малък и безопасен огън, типичен за горските обитатели.
Вечерята беше привършена, а тигана и кафеничето бяха изтрити с пясък и блестяха в меката лунна светлина. Мракът съвсем се сгъсти. Идеше момента, в който той се облягаше о стеблото на някое дърво, палеше лулата си и се отдаваше на размисъл.
Самотен козодой подхвана тъжната си вечерна песен като зов и питане от някакъв друг свят. Надолу по реката със силен плясък риба хвана поредната прелитаща над водата мухичка.
Хиклин посегна към купчината дърва, взе още две и ги сложи на огъня. Изтегли се след това назад към стеблото на дървото и извади от джоба на ризата си лулата и кесията с тютюна.
Хубав юни, помисли си той. Приятно време. С блесналата по реката луна и чуруликащата птичка горе в хралупата, а и комарите не са много и не са толкова хапливи.
А утре, може би…
Само един ненормален човек — помисли си той — би могъл да крие такова съкровище на остров в една река. Място съвсем несигурно за укритие на съкровище, защото и най-глупавия би предвидил какво може да стане с този остров.
Да, несъмнено откачена работа. Но човека се е укривал и едва не е бил заловен. Така че трябвало е да скрие тези неща и не е имал възможност да избира къде. А мястото има преимуществото, че никой не би допуснал тук да се скрие съкровище. Защото островите са се образували от пясъчни наноси, които лека-полека обрасвали с плиткокоренни върби. Те могат да просъществуват с години, но могат и за една нощ да изчезнат, защото тази река е коварна и крие изненади с променливия си оток и подводно течение. Хиклин добре разбираше, че това е съмнителна и рискована работа, но парите не са малко и той не губи нищо, освен една година време. Една година срещу, грубо изчислено, едно чисто милионче долари.
Хеманит, помисли си той. Колко глупаво — да крадеш камъни!
Защото в деня на кражбата почти не е имало възможност да бъдат продадени уникални музейни предмети, които всеки би се сетил че са откраднати. Освен това Стивън Фърнъс може би съвсем не е имал желание да ги продава. Влюбен в красотата, той вероятно е искал да я запази за себе си. Като дългогодишен работник в музея сигурно вътрешно е негодувал срещу излагането на показ на обекта на неговата любов.
Той почти е успял. Ако едно селянче, което видяло портрета му в някакъв вестник в онзи ден преди 200 години, не го познало, е щял да избяга. И в известен смисъл е избягал, защото не бил заловен. Изживял живота си до дълбоки старини. Изчуквал жалкото си съществуване с доста съмнителни работи по кръчмите в Ню Орлийнс.
С изпънати пред себе си крака Хиклин продължи да седи в мрака на нощта, пушейки бавно лулата си. Трептящият пламък на огъня гонеше сенки по лицето му.
Огромна тъжна степ, помисли си той. Цялата тази земя, превърната някога с големи усилия в плодородни ниви, сега отново беше станала степ — пустош. Земята повече не беше нужна. На нея сега се гледаше само като на жизнено пространство и хората, които на времето са изкарвали прехраната си от земята, сега бяха струпани там, където имаше работа. Натъпкани по апартаменти и стаи, в друга степ и пустош предназначена за животното — човек. Цялото източно крайбрежие, едно необятно море от хора, живеят натъпкани като сардели. Чикаго, този огромен център на Средния запад, струпан около езерото Мичиган далече на север до Грийн Бей и дълбоко навътре по Източния Бряг. Също и другите няколко центъра с многобройно население — огромни острови претъпкани с народ — население, което продължава да расте.
А тук, мислеше си той, седи човек, един от малкото измъкнали се оттам. Мотивите и желанието му за това обаче не се различават от тези на милиардите други. Макар че има една разлика. Той е поел един риск, един хазартен ход, а другите са предпочели да мъкнат ярема си.