Танцьорът

— Много хубаво местенце си имате. — Той огледа раздулите се от влагата мебели, по които още стояха етикетчетата от магазина за намалени цени.

— Благодаря ти, приятелю. Ами-и, ти, искаш, желаеш ли нещо за пиене? Опа-а, пак се изразявам не както трябва — не можах да ги науча тези предлози. Мама вечно ми се караше. Все казваше, че гледам много телевизия. Искам, искам, искам! Ужасно, ужасно.

Какви щуротии бръщолевеше тая?

— Сама ли живеете тука? — попита той с учтивата усмивка на добронамереното любопитство.

— Да, аз и моето палаво трио. Къде ли са се дянали? Такива разбойници са, глупачета! — И тя нервно подръпна подгъва на елека си. Тъй като не получи отговор, тя отново попита: — Е? Нещо за пиене?

— Може.

На хладилника беше оставена една винена бутилка, цялата в прах. Пази я за специални случаи. Дали това не беше един от тях?

Очевидно не. Тя отвори една бутилка „Д-р Пепър“22.

Той разсеяно тръгна към прозореца и погледна навън. На улицата нямаше ченгета. А на кръстовището имаше спирка на метрото. Апартаментът се намираше на втория етаж и макар че на прозорците имаше решетки, тя не ги беше заключила. Значи, ако му се наложеше, той спокойно можеше да се спусне по аварийното стълбище и да стигне до Лексингтън авеню, което винаги гъмжеше от народ…

Жената имаше телефон и компютър. Това беше добре.

На стената беше закачен календар — с картинки на ангелчета. Имаше и няколко бележки, прикрепени към колонките със седмиците, но за тази нямаше нищо.

— Хей, Шийла, имаш ли нещо против… — Той се усети навреме, поклати глава и потъна в мълчание.

— Ъ-ъ-ъ, какво викаш?

— Ами, то е… Щях да изтърся една глупост. Исках да кажа, понеже гледам, че си си отбелязвала тука… Абе, чудех се какво ще правиш следващите няколко дена.

Тука по-внимателно.

— О, ами аз май трябваше да ходя да видя как е мама.

Стивън сбърчи чело в знак на разочарование.

— Лошо. Виждаш ли, аз пък живея в един апартамент на нос Мей…

— Откъм Джърси!

— Точно така. Та ще отивам там…

— След като вземеш Бъди?

Кой пък, по дяволите, беше тоя Бъди? О, да бе, котката.

— Правилно. Та исках да кажа, ако нямате работа, помислих си, че може да поискате да дойдете с мен.

— Имате ли си…

— Само мама ще е вкъщи и най-много някоя нейна приятелка.

— Леле Боже! Ами, не знам.

— Добре де, ами защо не се обадите на майка си и да й кажете, че ще трябва да изкара уикенда без вас?

— Е… то не е задължително да й се обаждам. Дори да не се появя, голяма работа. Нищо не съм й обещавала, може да отида, но може и да не отида.

Значи лъжеше. Нямаше никакви ангажименти за през уикенда. Никой нямаше да я потърси през следващите няколко дена.

Една котка скочи на перваза до него и тикна муцуната си в лицето му. Стивън си представи как по цялото му тяло плъпват хиляди червеи. Отново ги видя как се гърчат из косата на Шийла. Погледна и белите й меки червееподобни пръсти. Започваше да се отвращава от тази жена. Искаше му се да изкрещи.