Ема Уотсън

Съпругът ми, капитан О’Браян, все още не е изпълнил обещанието си да ме отведе в собствения си дом Карахой в графство Корк. Всъщност понякога започвам да се чудя дали действително съществува подобен дом. Когато повдигнах въпроса пред моя девер, мистър Фъргъс О’Браян, той избухна в гръмогласен груб смях и ми заяви, че „онова място си е направо развалина“ и че тук ми било много по-добре. Както можеш да си представиш, това ме изпълни с най-мрачни предчувствия. Засега ние все още живеем с мистър Фъргъс в неговия дом, замъка Нока. Замък! По-скоро прилича на приют, отколкото на замък. Един Господ знае колко бедняшки семейства се тъпчат в приземния етаж, а пък домакинството на моя девер се води с абсолютна небрежност от една дебела повлекана на име мисис Хегарти, за чиито разностранни задължения мога само да се досещам. Тя се разхожда боса, с провиснало по гърба й огромно валмо черна коса и се държи към мене много неучтиво.

Моя скъпа Ема, колко често, колко твърде често копнея отново да съм с тебе в нашето уютно жилище Форгейт. Колко сигурни, щастливи и доволни се чувствахме, когато посещавахме заемната библиотека, пиехме кафе в „Дъбовете“, срещахме се с познати в Абатството. Тук нямам нито познати, нито посетители, освен отец Малони, който ходи на лов със съпруга и девера ми пет дни в седмицата, и разбира се, няколко невъзпитани хора, които при най-малката възможност нахлуват в долните етажи.

Не зная колко дълго здравето ми ще издържи на този постоянен дъжд, на студените стаи, на отвратителната храна, поднасяна в противно състояние, и на грубо пренебрежение. И моят съпруг не е тъй чаровен като преди, не е така нежен — но по този въпрос съм длъжна да не давам воля на перото си. Устните ми са запечатани.