Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Кой тук изхвърля хора през прозорците? — понита, влизайки в залата, някакъв офицер. — По дяволите, поне викайте „Пазете се!“.
— Господин дьо Лоаняк! — извикаха двадесетина души.
— Господин дьо Лоаняк! — повториха всичките четиридесет и петима.
При споменаването на това име, известно в цяла Гаскония, всички присъствуващи скочиха на крака.
Глава 9
След господин Лоаняк в залата влезе Милитор, поизцапан от падането и морав от злоба.
— Поклон, господа — каза Лоаняк. — А! Младият Милитор май пак се е джавкал с някого и е пострадал носът му.
— Ще ми се плати за това! — избоботи Милитор, показвайки юмрук на Карменж.
— Слагайте масата, господин Фурнишон! — извика господин Лоаняк.
— Виждате ли — оплака се Пенкорне, все още измъчван от присмеха на Сен-Мален, — смяха ми се, че нямам шапка, а никой дума не обели за господин дьо Монкрабо, който седна на масата в доспехи от времето на император Пертинакс! Ето това се казва оръжие за отбрана!
В отговор на което Монкрабо извика с фалцет:
— Господа, свалям бронята си! Това е предупреждение към онези, които искат да ме видят с оръжие за нападение!
И той повика слугата си — побелял дебеланко на около петдесет години.
— Свалете, моля ви, тази броня — каза му Пертинакс.
Дебеланкото свали бронята.
— А аз кога ще обядвам? — попита той стопанина си. — Кажи да ми дадат нещо за ядене, умирам от глад, Пертинакс.
Колкото и фамилиарно да беше това обръщение, то не предизвика ни най-малко учудване у господаря му.
— Нима нищо не ни остана? — попита Пертинакс.
— В Сакс похарчихме и последното екю.
— По дяволите, опитай да продадеш нещо.
Пертинакс още не беше успял да произнесе това, когато от прага на странноприемницата се раздаде силен глас:
— Старо желязо купувам! Кой продава железни отпадъци?
Щом чу това, госпожа Фурнишон се затича към вратата. През това време стопанинът носеше с тържествен вид към масата първите блюда. От всички страни заваляха похвали към кухнята на господин Фурнишон и той потърси с поглед съпругата си, за да сподели радостта си. Но — напразно.
— Къде ли се е запиляла? — попита той помощник-готвача.
— Ах, стопанино, удари тя кьоравото — заменя старото ви желязо за новички парички.
— Надявам се, че не става дума за бойната ми броня! — извика Фурнишон и тръгна към изхода.
— Няма страшно — каза Лоаняк, — изкупуването на оръжие е забранено с кралски указ.
В залата влезе ликуваща госпожа Фурнишон.
— Какво има? — попита тя развълнувания си съпруг.
— Казват, че си продала оръжието ми.
— Е, и?
— Ами аз не искам да го продаваш!
— Но сега няма война и е по-добре да имаме две нови тенджери, отколкото една стара броня.
— Предполагам, че откакто излезе кралският указ, за който спомена господин дьо Лоаняк, в търговията със старо желязо няма голяма сметка — отбеляза Шалабър.
— Търговецът ме увещава от доста време — каза госпожа Фурнишон — и днес не можах да устоя. Десет екю, господине, десет екю са това, а старата броня си остава стара броня.
— Как! Десет екю? — изуми се Шалабър. — Толкова скъпо? По дяволите!
И се замисли.
— Десет екю! — повтори Пертинакс и погледна многозначително слугата си. — Чувате ли, господин Самюел?
Господин Самюел изчезна.
— Но този търговец рискува да увисне на бесилото! — промълви господин дьо Лоаняк.
— Той е славно момче, разбрано и безобидно — продължаваше госпожа Фурнишон.
— И какво прави с това желязо?
— Продава го според теглото му.
— Според теглото? — повтори господин дьо Лоаняк. — И казвате, че ви е дал десет екю? За какво?
— За бронята и шлема.
— Да допуснем, че заедно тежат двадесет фунта, това прави по половин екю за фунт. По дяволите, тук има нещо.
— Жалко, че не мога да заведа този търговец в замъка ми! — каза Шалабър и очите му заблестяха. — Щях да му предам цели три хиляди фунта желязо — и шлемове, и наръчници, и брони.
— Как! Нима бихте продали доспехите на вашите предци? — попита иронично Сен-Мален.
— Ах, господине — каза Есташ дьо Мираду, — би било неблагоразумно от ваша страна — та това са свещени реликви.
— Голяма работа! — възрази Шалабър. — Моите предци! Вече самите те са станали реликви и не се нуждаят от нищо друго, освен от заупокойни молитви.
На масата ставаше все по-весело благодарение на бургундското, което се лееше неспирно. Гласовете се усилваха, чиниите тракаха, главите се замаяха и вече всеки гасконец виждаше света в розово. Освен Милигор, който не можеше да забрави унижението, и Карменж, който мислеше за пажа си.