Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
Но Томи Уилямс само стоеше, втренчен в Чарли Латроп и ченето му висеше до гърдите. Той стърчеше сред купища чаршафи, които пристигаха чисти и вече събираха цялата кал на пода. И в пералнята за мокро пране гъмжи от мръсотия.
Отговорникът за този ден Хомир Джесъп дотърча и наведе глава насам и натам под машината да я огледа за авария. Посъветва Чарли като човек, който е счупил повече глави, отколкото навярно би могъл да преброи, ако не беше тук.
— Как каза, че е името на този учител по голф?
— Куентин — отвърна Чарли, сега вече целият сконфузен и притеснен. По-късно каза, че момчето било бяло като платно. — Глен Куентин, мисля. Във всеки случай нещо такова.
— Хайде сега, хайде сега — ръмжеше Хомир Джесъп и вратът му се зачерви като гребен на петел. — Пуснете тези чаршафи в студена вода! Пуснете ги бързо! Бързо, за Бога, вие…
— Глен Куентин, о, боже! — произнесе Томи Уилямс, само това успя да каже, защото Хомир Джесъп, този най-малко мирен човек, стовари палката си зад ухото му. Томи падна така зле на пода, че си счупи три предни зъба. Когато се събуди, беше в изолатора, осъден на самота за една седмица. Пътуваше с товарен вагон в знаменития влак на Сам Нортън „зърно и отводняване“. Получи и черни точки в личния си картон.
Беше в началото на февруари 1963 година. След излизането от изолатора Томи Уилямс обиколи шест или седем от дългосрочните и чу от тях същата история. Аз бях един от тях. Но когато го попитах защо се интересува от това, той премълча.
Един ден той отиде в библиотеката и изтърси на Анди Дюфрен адски куп сведения. За пръв и последен път, поне от времето, когато се приближи до мен за плаката с Рита Хейуърт като дете, което купува първия си пакет „Тройънс“, Анди загуби своята невъзмутимост… само че този път изгърмя напълно.
Видях го по-късно същия ден. Приличаше на човек, стъпил на края на служебното гребло, който сам се е ударил между очите. Ръцете му трепереха и като му говорех, не отговаряше. Преди края на този следобед той отиде при Били Хенлон, главния надзирател тогава, и уговори за следващия ден среща с директора Нортън. По-късно ми каза, че цяла нощ не мигнал; само слушал студения зимен вятър да вие навън, гледал как лъчите на прожекторите минават отново и отново, оставайки дълги разлюлени сенки върху циментовите стени на клетката, която наричаше свой дом още от времето, когато Хари Труман беше президент, и се опитвал да мисли, че всичко е свършило. Каза ми, че Томи сякаш е направил ключ за килията в задната част на мозъка му, една клетка като собствената му килия. Само че вместо да държи затворен човек, тази клетка държи затворен тигър и името на тигъра е Надежда. Ключът на Уилямс отключил клетката и тигърът излязъл отнемайкъде, за да поскита мозъкът му.
Четири години по-рано Томи Уилямс бил арестуван в Род Айлънд, когато карал кола, натъпкана с крадена стока. Томи издал съучастника си, прокурорът направил жест и той получил най-леката присъда… две до четири години, включително времето на предварителното задържане. Единайсет месеца след началото на присъдата старият му съкафезник получил билет за навън и при Томи дошъл нов човек на име Елууд Блач. Блач бил вкаран за въоръжен грабеж и отлежавал шест до дванайсет години.
— Никога не съм виждал толкова напрегнат човек — каза ми Томи. — Човек като него не може да бъде крадец, особено с пистолет. При най-малкия шум подскача цял метър… и този човек да стреля, не ми се вярва. Една нощ едва не ме задуши, защото в нашия коридор някакъв тип удряше по решетките на своята килия с тенекиено канче.
Живях седем месеца с него, докато ме освободиха. Отлежах си наказанието. Знаеш как става. Не мога да кажа, че си приказвахме, защото всъщност не говорехме, само слушах излиянията на Ел Блач. Той води разговор, с теб. Плямпаше през цялото време. Не си затваряше устата. Ако се опиташ да вметнеш дума, той размахва юмрук срещу теб и пули очи. Минаваха ми студени тръпки, когато се сърдеше. Беше едър, висок човек, почти плешив, с едни зелени, дълбоко хлътнали очи. Господи, надявах се да не го видя никога.