Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
Веднъж го попитах какво значение имат за него плакатите и той ми хвърли странен, изненадан поглед.
— Те са за мен това, което са за повечето затворници, предполагам — каза той. — Свобода. Гледаш тези хубави жени и чувстваш, че почти би могъл… не съвсем, а почти… да минеш през нея и да бъдеш с тях. Да бъдеш свободен. Предполагам, че точно за това винаги харесвах Ракел Уелч, тя беше най-хубавата. Но на снимката имаше още нещо, важен беше и плажът, на който тя стоеше. Изглеждаше така, сякаш е някъде в Мексико. Някое спокойно място, където човек би могъл да чуе мислите си. Не си ли чувствал това от снимката, Ред? Че почти би могъл да прекрачиш през нея?
Казах, че никога не съм мислил за снимката така.
— Може би един ден ще видиш, какво имам предвид — каза той и беше прав. Години по късно разбрах какво точно е имал предвид… и когато този ден дойде, първо си помислих за Нормейдън и за това колко студено беше винаги в килията на Анди.
Ужасно нещо му се случи на Анди в края на март или началото на април 1963 година. Казах ти, че той имаше нещо, което на повечето затворници, и на мен в това число, приличаше на щастие. Наречи го чувство за самообладание или усещане за вътрешен мир, може би дори постоянна и непоклатима вяра, че някой ден кошмарът ще свърши. Както и да го наречеш, Анди Дюфрен винаги постъпваше целенасочено. В него нямаше онова мрачно отчаяние, което наляга след време повечето от затворниците. Никога от него не лъхаше безпомощност, чак до края на зимата през 63-та.
Имахме си вече нов директор, Самюъл Нортън се казваше. Мотьрс, Котън и Инкрийз напуснаха с появата на Сам Нортън. Доколкото зная, виждали са го само ухилен до уши. Той имаше трийсетгодишна игла за вратовръзка, подарък от баптистката адвентистка църква на Елиът. Главното му нововъведение като глава на нашето щастливо семейство беше да се увери, че всеки затворник има Новия завет. Държеше на бюрото си малка гравирана табелка със златни букви, вградени в тиково дърво, които възвестяваха: „ХРИСТОС Е МОЯТ СПАСИТЕЛ“. На една кърпа върху стената, извезана от жена му, пишеше: „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. Тази последна сантименталност не строши и частица от леда у повечето от нас. Чувствахме, че присъдата вече се е явила и ние трябваше да се уверим, че скалата няма да ни скрие нито пък дървото на смъртта да ни даде подслон. За всяко нещо си имаше цитат от библията, такъв беше мистър Сам Нортън и когато срещнеш човек като него, най-добрият ми съвет е да му се ухилиш широко и да си скриеш топките с двете ръце.
В сравнение с времето на Стамас травмите намаляха и доколкото се простират сведенията ми, нощните погребения спряха изведнъж, но това не е доказателство, че Нортън тръгва срещу наказанията. Изолаторът се препълни. Хората губеха зъбите си не от бой, а от диетата на хляб и вода. Започнахме да му викаме „зърно и отводняване“. „Аз съм за влака на Сам Нортън зърно и отводняване, момчета“.
Той беше най-големият лицемер, който съм срещал сред високопоставените хора. Изнудването, за което ти разказах, все така процъфтяваше, но Сам Нортън добави нещичко и от себе си. Анди знаеше всичките му бакии, по това време те бяха добри приятели, и ми каза за някои от тях. Когато Анди разказваше за това, от лицето му не слизаше учуденият израз на забавление и отвращение, сякаш говореше за гадни и хищни буболечки, чийто отблъскващ вид и лакомия са по-скоро смешни, отколкото ужасяващи.
Директорът Нортън създаде програмата „Вътре-вън“, за която може и да си чувал преди шестнайсет или седемнайсет години; дори я отпечатаха в „Нюзуик“. В пресата тя изглеждаше като истински прогрес в практическите поправителни и превъзпитателни заведения. Отвъд стените затворници режеха дървета за целулоза, затворници строяха мостове и шосета, затворници изграждаха хранилища за картофи. Нортън наричаше това „Вътре-вън“ и бе поканен да го обясни на всеки проклет „Ротъри“ или „Киванис“ клуб в Нова Англия, особено след като снимката му се появи в „Нюзуик“. Затворниците наричаха това „пътен бандитизъм“, но доколкото зная, никой от тях не беше поканен да изрази тяхната гледна точка нито на киванианците, нито на онези момчета от „Лойъл Ордър ъв Мус“.
Нортън беше точно там, на всяка операция, с трийсетгодишната си църковна игла и всичко останало. От нарязването на дървесината до прокопаване на аварийни канали за поставяне на дренажни тръби под държавните шосета Нортън пак беше там и обираше каймака. Имаше стотици начини да го прави — хора, материали, знаеш как стават тия неща. Но той ги получаваше и по друг път. Строителните организации в района бяха смъртно наплашени от програмата на Нортън „Вътре-вън“, защото затворническият труд е робски труд, с него не можеш да се конкурираш. И тъй, Сам Нортън, оня с библията и с трийсетгодишната църковна игла, получаваше хубави, доста тлъстички пликове под масата през шестнайсетгодишната си служба като директор на Шоушенк. А ако пликовете свършеха, той щеше или да наддава повече от необходимото за проекта, изобщо да не наддава, или да обяви, че всички вътре-външници са осъдени някъде другаде. Винаги съм се чудил на това, че не намериха Нортън в багажника на колата му Тъндърбърд, паркирана встрани от шосето някъде в Масачузетс, с ръце, вързани на гърба и половин дузина куршуми в главата.