Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Щом е така, милорд — отвърна дърварят и наведе очи, — той рече… Ама наистина неприятно ще ви бъде да чуете това, макар човекът да не го рече от зло сърце…
— То съвсем не те засяга, драги — прекъсна го лорд-пазителят, — аз искам от теб да чуя точно какво е казал той.
— Ами… той рече тъй: „Предайте на сър Уилям Аштън, че когато съдбата ни събере отново, той ще бъде щастлив да се раздели с мен.“
— Разбира се! — възкликна лорд-пазителят. — Сигурно е намеквал за облога, който сключихме за нашите соколи. Дреболия!
И сър Уилям се върна при дъщеря си, която вече толкова се бе оправила, че беше в състояние да се прибере пеша до в къщи. Но страшната сцена остави дълбока следа в душата на крайно впечатлителната девойка; въображението й бе засегнато много по-силно, отколкото здравето. Ден и нощ, наяве и насън тя виждаше отново разярения бик, понесъл се към нея с ужасен рев, а между нея и сигурната смърт винаги изникваше благородната фигура на Едгар Рейвънсууд. За една млада девойка може би не е безопасно да съсредоточава мислите си, при това пристрастни, върху един и същ човек, но при състоянието на Луси Аштън това бе неизбежно. Никога преди тя не бе срещала младеж с толкова романтично-привлекателна външност; но дори да беше заобиколена от стотина млади мъже, които по нищо не отстъпват на Едгар или дори го превъзхождат, дори тогава нито един от тях не би могъл да пробуди в сърцето на Луси такива силни спомени за страшната опасност и избавлението, толкова дълбоко чувство на благодарност, почуда и любопитство. Да, именно любопитство, защото странната скованост и неловкост в отношението на Рейвънсууд към нея, които бяха в поразителен контраст с естествения, непринуден израз на лицето и приятните му маниери, изумиха Луси и привлякоха вниманието й към Едгар. Тя не бе чувала почти нищо за Рейвънсууд и за разприте между баща му и сър Уилям; ала дори да беше посветена във всички подробности на конфликта, нежната и добросърдечна Луси едва ли би разбрала породените от тази разпра гневни и горчиви чувства. Тя знаеше, че Рейвънсууд има знатен произход, че е беден, макар да е потомък на благороден и някога богат род, и съчувствуваше на гордия младеж, не пожелал да приеме благодарността на новите стопани на родовите му земи. Нима той би отказал и да изслуша признателността ни, да откаже на желанието ни да се сближим — мислеше си тя, — ако думите на татко бяха изречени по-меко, не толкова рязко, а с онзи деликатен тон, с който така добре си служат жените, когато трябва да успокоят буйните страсти на някой мъж? Страшен бе този въпрос за младото момиче, страшен както по същността си, така и с възможните си последствия.
С една реч Луси Аштън се луташе из лабиринт на мисли и мечти, твърде опасни за младите впечатлителни натури. Липсата на нови срещи, времето, промяната на мястото и новите лица биха могли да разсеят мечтите й, както се е случвало неведнъж с други момичета, но тя бе сама и нищо не я отвличаше от приятните и мисли за Едгар. Лейди Аштън беше в момента в Единбург, занимаваше се там с някакви придворни интриги, а лорд-пазителят по природа затворен и необщителен човек приемаше гости само за да задоволява своята суетност или с политическа цел. По тази причина около мис Аштън нямаше никой, който би могъл да се сравни е идеалния образ на рицар, какъвто беше според нея Рейвънсууд, никой, който би могъл да го засенчи.
Отдала се на своите мечти, Луси често посещаваше старата Алис с надеждата, че лесно ще насочи разговора със старицата към темата, на която девойката неблагоразумно отреждаше толкова място в мислите си. Но Алис не пожела да й помогне в това, не оправда надеждите й. Сляпата говореше за рода Рейвънсууд охотно и с голямо увлечение, но като че нарочно упорито мълчеше за младия наследник. Ако се случеше да изрече за него някоя и друга дума, казаното съвсем не беше така хвалебствено, както би желала Луси. Алис даваше да се разбере, че Едгар е суров човек, който няма склонност да забравя обидата, способен по-скоро да мъсти, отколкото да прощава. Луси слушаше с уплаха тези намеци за опасните качества на този млад човек, припомнила си колко настойчиво Алис съветваше баща й да се пази от Рейвънсууд.
Но нима самият Рейвънсууд, за когото се отнасяха всички тези несправедливи подозрения, не ги опроверга, като спаси живота й, живота на баща й? Ако са основателни намеците на Алис, че Едгар крои мрачни замисли, той е могъл напълно да задоволи чувството си на мъст, без да извършва престъпление: щеше да бъде достатъчно само да позабави своята неоценима помощ и човекът, когото той мразеше, неизбежно би погинал от страшна смърт без всякакво усилие от негова страна. И Луси реши, че някакво скрито предубеждение, а може би и чиста мнителност, присъща на старите и бедни хора, кара Алис да се отнася неблагосклонно към младия Рейвънсууд, приписва му черти, които противоречат на великодушната постъпка и благородния му облик. Върху това убеждение градеше Луси своите надежди, като продължаваше да плете вълшебната материя на фантастичните си мечти, прозрачна и блестяща като обтегната във въздуха паяжина, обсипана е капчици роса, проблясващи на утринното слънце като мъниста.