Аутопсия

Марино: „Къде го видя за последен път?“

„На бюрото. Беше на бюрото. Мисля, че Лори го използваше да отваря писма. Не знам. Търкаля се там от месеци. Може да се е чувствала по-сигурна, като е знаела, че е там. Като е сама нощем и въобще. Казах й да си вземем куче. Но тя беше алергична.“

Марино: „Ако правилно съм те разбрал, Мат, искаш да кажеш, че ножът е бил на бюрото, когато си го видял за последен път. И кога е било това? Миналата събота или неделя, когато си бил у дома, същия уикенд, когато си сменил мрежата на прозореца в банята?“

Отговор не последва.

Марино: „Да се сещаш за някаква причина, поради която жена ти би могла да премести ножа, да го пъхне в някое чекмедже или нещо такова! Някога да е правила — нещо подобно?“

„Мисля, че не. Стои на бюрото до лампата от месеци.“

Марино: „Можеш ли да обясниш защо намерихме този нож в долното чекмедже на скрина под куп пуловери и до кутийка с презервативи? Бих казал, твоето чекмедже?“

Тишина.

„Не. Не мога да го обясня. Там ли го намерихте?“

Марино: „Да.“

„Презервативите. Стоят там отдавна. — Последва глух смях, почти въздишка. — Отпреди Лори да започне да гълта хапчета.“

Марино: „Сигурен ли си за презервативите?“

„Разбира се, че съм сигурен. Започна да взема хапчета около три месеца преди да се оженим. Ние се оженихме точно преди да се преместим да живеем тук. Преди по-малко от две години.“

Марино: „А сега, Мат, трябва да ти задам няколко въпроса от лично естество и искам да ме разбереш — не се заяждам е теб, нито пък искам да се чувстваш неудобно. Но си има причини за това. Има неща, които трябва да знаем и заради самия теб, окей?“