Аутопсия

Марино: „Каза, че като си я виждал из университета, е изглеждала затворена. А след това? Искам да кажа, имаше ли навика да общува с непознати? Нали разбираш, говореше ли си с хора, които не познава, в бензиностанцията или в магазина? Или пък ако някой дойде у вас, разносвач или нещо подобно, тя би ли го поканила вкъщи, би ли говорила с него?“

„Не. Рядко разговаряше с непознати и съм сигурен, че не е канила непознати в къщата. Никога. Особено когато отсъствах. Тя е живяла в Бостън, беше свикнала с опасностите на големия град. Освен това работеше в спешен кабинет, беше виждала насилието отблизо, знаеше какво може да се случи на човек. Не би поканила непознат у дома и според мен поначало не беше особено податлива на подобни неща. Всъщност, когато започнаха тези убийства, тя се уплаши. След като съм си бил вкъщи през уикенда, на нея й беше много неприятно, че трябва да тръгвам… по-неприятно отпреди. Защото никак не обичаше нощем да остава сама. Това я плашеше повече откогато и да било.“

Марино: „В такъв случай, щом толкова я е било страх от всичките тези убийства, би се погрижила да заключи всички прозорци.“

„Вече казах. Сигурно е смятала, че е заключено.“

Марино: „Но ти случайно си оставил прозореца в банята отворен миналия уикенд, когато си сменял мрежата.“

„Не съм сигурен. Но това е единственото обяснение…“

Бекер: „Споменавала ли е някой да е идвал в къщата или пък някъде да е срещала човек, който я е изплашил? Нещо такова? Или пък непозната кола в квартала, или някакво подозрение, че я следят или наблюдават? Може да е срещнала някого и той да й е хвърлил мерника.“