Пожарът

Времето сякаш спря. Чувствах се напълно изгубена.

Не можех да откъсна очи от тези на Вартан Азов — тъмновиолетови, почти черни, бездънни. Помнех как тези очи ме гледаха над шахматната дъска. Когато бях единайсетгодишно дете, тези очи не ме изплашиха. Защо сега ме ужасяваха?

Усещах как потъвам, сякаш някакъв водовъртеж ме дърпаше надолу в дълбок тъмен кладенец, от който излизане нямаше. Същото усещане отпреди толкова години от онзи ужасен момент на играта, когато осъзнах каква грешка съм направила. Тогава бях почувствала и присъствието на баща си, който, изправен в противоположния ъгъл, ме наблюдаваше. Бавно бях започнала да пропадам към пълната липса на контрол. Падах и падах — точно като онова митично момче, чиито криле започнали да се топят от горещите слънчеви лъчи.

Погледът на Вартан Азов както винаги не трепваше, той стоеше в антрето ми, гледаше ме над главите на Лили и Нокомис, втренчен в мен, сякаш бяхме съвършено сами, единствените хора в целия свят, обединени от някакъв интимен танц. Разделяха ни само черните и белите квадрати на шахматната дъска. Коя игра бяхме играли преди десет години? Каква игра играехме сега?

— Нали знаете — наруши магическото мълчание Нокомис и обърна глава към Лили и Вартан, — никога не знаеш кого можеш да срещнеш при определени обстоятелства.

Приятелката ми изрита ботушите си, смъкна пухения анорак, захвърли шапката си и по гърба й чак до кръста се изсипа истински водопад от права черна коса. Миг след това тя мина с едри крачки покрай мен и напусна антрето само по чорапи. Тръшна се на каменния перваз около камината, стрелна ме с крива усмивка и добави:

— Или да напомня девиза на американските морски пехотинци…

— „Мнозина са звани, но малцина са призвани“ ли? — предположих аз смело, познавайки натрапчивата склонност на приятелката си да използва готови фрази. Всъщност този път почувствах облекчение от това да вляза в нейния тон. Но тя познаваше по лицето ми, че нещо не е наред.

— Не — отвърна тя с вдигната вежда. — „Просто търсим няколко добри мъже.“

— За какво, за бога, говорите? — обади се Лили, която влезе след нас. Беше свалила плътно прилепналия скиорски костюм, който подчертаваше всяка извивка на тялото й.

— Сближаване с врага — подхвърлих аз, загатвайки за Вартан. Грабнах Лили за лакътя, дръпнах я настрани и изсъсках: — Много бързо забрави миналото. Как ти хрумна да водиш точно него тук? Може да ти бъде син!

— Гросмайстор Азов е мое протеже — скастри ме Лили възмутено.

— Така ли ги наричат вече? — повторих аз думите на Кий.

Това едва ли бе точно така, защото и аз, и Лили знаехме, че ЕЛО коефициентът на Вартан беше с двеста точки по-висок отколкото този на Лили изобщо някога е бил.