Сити

Качих се в стаята си, взех една студена бира от минибарчето и излязох на балкона. Под мен се намираше басейнът, а отвъд него, извън спокойните очертания на хотела, покрай постоянния трафик по Авенида Атлантика, се простираше величественият плаж Копакабана. По него се точеха пешеходци и от време на време изпълняваха ритуални прикляквания и протягания на крайниците. Самият плаж беше осеян с кафяви и черни тела. Това беше плаж, където хората правеха какво ли не: играеха волейбол или футбол, продаваха сладолед или шапки, бърбореха или просто седяха и гледаха какво правят останалите. А след тях вече идваше и морето, което ту нежно въздишаше край брега, ту изведнъж се надигаше в бели разпенени вълни, които се сгромолясваха с грохот върху бледия пясък.

Свалих си сакото и вратовръзката, отпих от студената бира, притворих очи и подложих лице под меката топлина на късното следобедно слънце. Ревът на трафика и вълните ме унесе. Бавно започнах да се отпускам.

Бъркотията на последните няколко дни бавно започна да се утаява в мозъка ми. Първата ми седмица в „Декер“ и опитите ми да осмисля всичката нова информация; сложностите на сделката с фавелите; факсът до Мартин Белдекос…

Още не знаех какво да правя с него. Прииска ми се да бях имал възможността да го обсъдя с Джейми, преди да тръгна. Изглеждаше ми напълно вероятно в „Декер Тръст“ да се перат пари. Нямах представа дали Рикардо и Едуардо знаят това. Но нямах представа и какво общо може да имам аз с това. Инстинктите ми нашепваха да го игнорирам, поне докато установя взаимоотношенията си в „Декер“. Да, нещата спокойно можеха да изчакат, докато се върна.

На вратата се почука. Беше Изабел.

— Влизай — казах. — Искаш ли бира?

Тя поклати глава. Излязох пак на балкона и тя ме последва.

— Страхотно е — казах.

— Рио е красив град — каза прозаично тя. — А щом работиш за „Декер“, винаги отсядаш в най-хубавите хотелски стаи.

Беше облякла проста черна лятна рокля. Облегна се с гръб към перилата на балкона. Гърлото ми изведнъж пресъхна. Отпих още една глътка от бирата.

— Опитах се да се свържа с Джак Лангтън, моята връзка в Световния фонд за развитие, но нямах късмет — каза тя. — Оставих му съобщение да ми се обади утре в Министерството на финансите.

— Добре.

— Тази вечер ще вечерям с едни стари приятели. Ще се справиш ли без мен?

— Няма проблеми.

— Ако излизаш, не вземай много пари, и ако някой ти ги поиска, просто му ги дай.

— Да, мамо.