Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Какво става? — прошепна той. — Портите са укрепени. Сред дърветата има войници-тамплиери с кучета.
— Нещо не е наред ли? — провикна се Корбет.
Един от войниците спря и се върна до него.
— Не чухте ли? — попита той. — Сър Гуидо, управителят на имението, беше убит рано тази сутрин. Загинал е в центъра на лабиринта, погълнат от огън.
— Огън ли? — попита Корбет.
— А-ха. Дали е от небесата или от ада, не знаем. Сега Великият магистър на ордена и командирите са се събрали на съвет.
Той поведе Корбет нататък и като завиха зад един ъгъл, навлязоха в обширната морава пред главната сграда на имението. Последната представляваше огромна четириетажна къща, каквито обикновено си строяха търговците, но доста разширена, с крила от двете страни. Имаше форма на подкова — богата, пищна постройка. Най-долният етаж бе от камък, а горните — от черни греди. Гипсът между тях беше боядисан в убито златисто. Покривът беше покрит с червени плочи. На прозорците имаше стъкла, които блестяха на следобедното слънце. Въпреки това в имението цареше тишина и угнетеност. Водени от сержанта, те заобиколиха къщата и отидоха в двора на конюшнята — конярите също изглеждаха уплашени. Те се спуснаха към новодошлите, сякаш отчаяно се мъчеха да намерят нещо, с което да поразсеят напрежението. Корбет каза на Ранулф и Малтоут да останат при товарния кон и като влезе след сержанта през една задна врата, тръгна по облицованите с дървена ламперия коридори.
Рицарят, когото шейх Ал-Джебал наричаше Незнайния, се свлече от седлото на коня си пред болницата за прокажени до църквата „Сейнт Питър-Ле-Уилоу“, която се намираше близо до Уолмър Гейт Бар. Незнайния остана известно време облегнат на коня, стиснал с една ръка рога на седлото, а с другата — дръжката на големия двуръчен меч, който висеше от него.
— Умирам — прошепна той.
Ужасната болест, която го разяждаше, беше отворила нови големи язви по тялото му. Опитваше се да ги скрива под дългото доземи наметало с качулка, ръкавиците на ръцете и черната кърпа, която покриваше долната част на лицето му. Старият боен кон, който бе купил от Саутхемптън, процвилваше тихо и главата му клюмаше от изтощение.
— И с двама ни е свършено — промълви Незнайния. — Бог ми е свидетел, не мога повече.
В началото, след като влезе в Йорк, той се разхожда няколко дни из улиците му, сетне излезе през Ботъм Бар и продължи към имението Фрамлингъм. Там, скрит в сенките на дърветата, видя водачите на тамплиерите и техния Велик магистър, Жак дьо Моле. При вида на туниките и плющящите знамена сърцето му се сви и помътнелите му очи се напълниха със сълзи. От освобождението си насам усещаше, че жаждата му за мъст постепенно угасва. Искаше, преди да умре, да се помири с братята си и с Бог. Смъртта бе съвсем близо. В занданите на Владетеля й се бе изплъзвал с години, но какъв смисъл имаше да отмъщава сега, под Божието слънчице, в страната, където над тучните зелени ливади се носеше камбанен звън? Бог вече се беше намесил…
— Мога ли да ти помогна?
Незнайния се обърна и плъзна ръка към дръжката на втъкнатата му в колана кама. Благото лице на стария монах дори не трепна, когато другият дръпна черната копринена маска от лицето си.
— Ти си прокажен — прошепна монахът. — Искаш ли помощ?
Новодошлият кимна и остана втренчен във влажните му, добри очи. Отвори разранените си уста да каже нещо, но в този момент конят мръдна и Незнайния започна да губи свяст — виждаше монаха като през мъгла, а стените на болницата за прокажени зад него сякаш се отдръпваха. Той затвори очи, въздъхна и се строполи пред краката на монаха.
Четвърта глава
Във Фрамлингъм сержантът-тамплиер поведе Корбет по едно тъмно махагоново стълбище, сетне по гол, кънтящ на празно коридор. По стените висяха кръстове и щитове с гербовете на различни рицари, и пръснати между тях вълчи и еленови глави, които го гледаха със стъклените си очи. Един-единствен прозорец в другия край осветяваше коридора и загадъчната смесица от светлина и сенки придаваше на помещението зловещ вид. В ъглите и до вратите стояха на пост въоръжени до зъби войници, неподвижни като статуи. Двамата изкачиха още един етаж и влязоха в съвещателната зала. Тя имаше овална форма и стените й бяха голи, ако не се смятаха двете големи знамена с емблемата на Тамплиерския орден. Нямаше камина, само едно открито каменно огнище с димоход към покрива; беше мрачно, внушително помещение, без мебели или килими, а прозорците бяха просто цепнатини в стената. Миришеше странно на препържена мазнина, което подразни стомаха на Корбет, понеже му навяваше спомени за горящите села в Шотландия. При влизането му тамплиерските водачи, насядали в тежки резбовани столове, наредени под формата на подкова, се умълчаха. Дьо Моле, който седеше по средата, махна с ръка на Корбет да се настани от дясната му страна. Секретарят мина покрай масата, на която имаше труп, покрит с копринен, обшит със злато саван и обграден с пурпурни восъчни свещи. Гледката беше ужасна, а очевидно оттук идваше и противната миризма. Мръсните ботуши, които стърчаха изпод савана, придаваха на трупа жалък вид.