Огньовете на сатаната

— Значи убийството на този уединен път и смъртта на нападателя в града са свързани? — попита Ранулф.

— Да, и двамата са убити, а телата им са изгорени. Но защо и от кого, си остава загадка.

— Ами ако жертвата е тамплиер? — попита Малтоут, окрилен от похвалата на Корбет.

— Възможно е — отвърна господарят му. — Това би обяснило защо никой не се обади да прибере останките и защо все още не са открити конят и другата половина от трупа на нещастната жертва. Само че — прибави бавно той, — кой знае защо си мисля, че не е бил тамплиер. — Сетне сви рамене. — Но и за това нямам доказателства.

Той се взря първо в опърлената земя, после в зеления сумрак между дърветата.

— Ще видим — промърмори накрая, качи се на седлото и тримата продължиха пътя си.

Известно време яздиха в мълчание. Корбет мислеше за камарата главоболия, която го очакваше. Коя бе жертвата на този безлюден път? Защо беше убит и защо бяха запалили трупа му? Защо никой не бе разпознал тялото? Защо онзи тамплиерски сержант се беше опитал да убие краля и на свой ред бе изпепелен от тайнствения огън? Дали Орденът на тамплиерите бе чак толкова затънал в интриги и алчност? Възможно ли бе да има някакъв таен заговор за погубване на владетели чрез убийства и черна магия? Кой беше Стрелецът? Корбет затвори очи и остави коня сам да следва пътя. После и тази работа с фалшивите пари: кой разполагаше със средствата да сече хубави златни монети? Откъде идваше скъпоценният метал? Как се разпространяваше? Дали и това нямаше връзка с тамплиерите? Може би бяха открили мечтаната тайна на алхимиците — как да превръщат неблагородни метали в злато? Корбет отвори очи. И какво можеше да направи той във Фрамлингъм? Носеше пръстена на краля в кесията си и кралското пълномощно в дисагите, но как щяха да реагират тамплиерите? Едва ли можеха да му откажат гостоприемство, но пък и нямаше гаранции, че ще му съдействат. По едно време Корбет усети, че умът му се върти на едно място като пале, което гони опашката си. Беше толкова потънал в мислите си, че се сепна, когато откри, че са стигнали отбивката за Фрамлингъм. Веднага щом той и другарите му наближиха тежките, украсени с ковани гвоздеи порти, Корбет усети, че нещо не е наред. В малката наблюдателна кула над портите се мяркаха хора, а отпред на стража бяха застанали група стрелци във величествените бели униформи с червени кръстове на ордена.

— Останете на място! — прокънтя един глас.

Корбет дръпна юздите на коня си и вдигна миролюбиво ръка. Един войник-тамплиер се приближи към тях с лице, почти скрито под покривалото от метални брънки и тежкия шлем с широка пластина пред носа, и започна да им задава въпроси. Портите се отвориха и им бе позволено да влязат, едва след като Корбет извади пръстена и заповедта на краля. Двама от войниците тръгнаха пред него по сенчестата пътека между дърветата. От време на време Корбет чуваше изпращяване в папратта от двете страни и лай на куче някъде наблизо. Ранулф изравни коня си с неговия.