Сълзите на дракона
- Автор: Мушкаров Кръстю Гошев
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сълзите на дракона». Краткое содержание книги:
Една фантастична история за изграждането на доверието и укрепването на приятелството. И за това колко е трудно да запазиш човешкото и драконското у себе си.
Събуди се дълго преди изгрева на слънцето и слушаше как огромният дворец бавно оживява. Откъм кухнята се разнесе едва доловимо дрънчене на съдове. Малко след смяната на караула с отмалял тропот на копита пристигна някакъв нощен конник. Каква ли вест носеше в мрака? Сякаш недоволен, че беше събуден, мостът се вдигна след ездача с тихо скърцане. Отнякъде долетя приглушеният крясък на стреснат бухал. Вътрешният двор започна бавно да се изпълва с глъчка. Облечена в дълга бяла нощница, Алгира неспокойно обикаляше спалнята, която й бяха предоставили, а погледът й нетърпеливо сновеше между прозореца и вратата.
Стори й се, че минаха векове, преди най-накрая цял рояк от придворни дами да се изсипе в стаята й. След като се увериха, че вече се беше събудила, те отново я изкъпаха, като едва ли не я носеха на ръце. Погрижиха се за косата й, оформяйки я във високо вдигната прическа. Украсиха ушите й с леки рубинени обеци. Сложиха на главата й изящна диадема, богато инкрустирана с диаманти. Окичиха ръцете, краката и шията й с фино изработени искрящи бижута. В сравнение с тях скромната гривна, направена от баща й, изглеждаше като схлупена хижа до кралски палат. Поискаха да й я вземат, но тя не им я даде. Премениха я в елегантна морскосиня рокля, украсена със златни и сребърни бродирани мотиви. Обуха тънките й крака в прекрасни тъмнокафяви ботушки. Алгира не можа да познае прелестното си отражение, когато го мярна за миг в едно от огромните стенни огледала.
Неколкократно отклониха молбата й да си получи обратно дрипавата бледозелена рокля, ушита навремето от майка й. Когато накрая все пак я донесоха, тя беше изпрана и старателно закърпена и изглеждаше по-хубава от нова. Вероятно цяла нощ бяха работили по нея, защото някои по-износени места бяха заздравени с допълнителни шевове и парчета фин плат. Деколтето и гърбът пък бяха украсени с изящни бродерии. Трогнатата Алгира им благодари и я прибра под бялата си хермелинова наметка, пристегната с широк кожен колан.
Оръжията обаче така и не й върнаха, и тя се чувстваше някак си гола и беззащитна без привичната тежест на лъка и колчана върху тънките си рамене. И всичките елегантни и зашеметяващо красиви дрехи не можеха да променят това. Облекчено въздъхна, когато най-накрая я въведоха в огромна, пищно обзаведена зала. Красивите резбовани колони, които крепяха тавана, изглеждаха твърде тънки и крайно недостатъчни за отговорната си задача.
— Съветник Хаймдес — представиха придружителките й седящия в далечния край на помещението мъж. После се поклониха ниско и безшумно се изнизаха. Останаха само няколко високопоставени сановници и около двадесетина войника, подредени в почетна колона покрай една от стените. Очите им напрегнато следяха всяко движение на вещицата.
Човекът, заповядал убийството на майка й и на майката на Риналу, беше толкова близо до нея, че тя прехапа устни и сведе поглед, за да не издаде блесналата в него омраза. После каза, колкото се може по-любезно:
— Много хубав замък.
Това беше най-милото нещо, което успя да изцеди от себе си. И дори то й струваше огромно усилие.
Гласът на Хаймдес прозвуча изненадващо благо и мелодично:
— О, този не е кой знае какво, просто е единственият в цялата ви окаяна провинция. Кралският дворец, който е издигнат в столицата, е много по-голям и добре обзаведен.
Убедена, че е приключила с размяната на безсмислени учтивости, Алгира се опита да повдигне въпроса, заради който беше дошла:
— Разбрах, че с дракона ми се е случило нещо лошо и Вие бихте могли да му помогнете?
Съветникът носеше странно изглеждаща корона. Тя покриваше голяма част от главата му и приличаше повече на шлем. Беше полирана до блясък и ръбовете на двата удебелени пръстена около челото улавяха и отразяваха всеки лъч светлина. Вградените в улея между тях бледосини сапфири сияеха ослепително. Весели слънчеви зайчета се гонеха безгрижно в просторната зала, следвайки и най-лекото движение на мъжа. Той самодоволно посочи символа на властта си и лениво се усмихна, очевидно наслаждавайки се на изписаните в погледа на вещицата покорство и смирение.
— Харесва ли ти? Платих за нея цяло състояние. Но пък си струваше всяка жълтица, защото предпазва съзнанието ми от теб и посестримите ти. Нали не си помисли, че просто ще влезеш тук и ще ме омагьосаш?