Споделени тайни [calibre 3.15.0]

листчето от ръката ми и го пъхва в кутията при нейното и при останалите. — Не си прочел

нито едно от всички тези тук веднага след като са били написани.

В думите й има смисъл, но аз съм много разочарован, задето не знам какво бе написала

току-що. Иска ми се да изсипя кутията на пода и да се опитам да открия нейното признание,

но тя се изправя и ми протяга ръка.

— Изпрати ме до вкъщи, Оуен. Става късно.

* * *

Извървяваме по-голямата част от пътя до апартамента й мълчаливо. Но не в неловко

мълчание. Мисля, че и двамата сме притихнали, защото никой от нас още не е готов да се

сбогува с другия.

Тя не спира пред входа на сградата, където живее, за да ми каже „довиждане“. Вместо

това влиза вътре, очаквайки да я последвам.

И аз го правя.

Вървя след нея, докато стигаме до апартамент 1408. Взирам се в цифрите на вратата и

ми се иска да я попитам дали е гледала филма на ужасите „1408“, с Джон Кюсак в главната

роля. Но се боя, че ако никога не е чувала за него, може да не й хареса, че апартаментът й

има същия номер като заглавието на един филм на ужасите.

Обърн пъхва ключа в ключалката и отваря вратата. Извръща се към мен, но преди това

махва към табелката с номера.

— Зловещо, нали? Гледал ли си филма?

Кимам.

— Не смятах да го споменавам.

Обърн поглежда номера и въздъхва.

— Открих съквартирантката си в интернет, тя вече живееше тук. Вярваш или не, но

Емъри е имала възможност да избира между три апартамента и нарочно е предпочела този,

заради страховитото съвпадение с филма.

— Звучи малко притеснително.

Обърн кима и поема дълбоко дъх.

— Тя е… различна.

И свежда поглед надолу.

Аз на свой ред поемам дълбоко дъх и вдигам очи към тавана.

Погледите ни се срещат по средата и аз мразя този миг. Мразя го, защото искам да й

кажа още толкова много, но за нея е време да си тръгва. Твърде е рано за целувка, но

неловкостта от края на първата среща е осезаема. Ненавиждам този момент, защото усещам

колко неудобно се чувства тя, докато очаква да й пожелая лека нощ.

Вместо да постъпя, както е редно, аз соча към вътрешността на жилището.

— Имаш ли нещо против да ползвам тоалетната, преди да си тръгна?

Звучи достатъчно прозаично, но ми дава извинение още малко да поговоря с нея. Тя

поглежда вътре и аз виждам как по лицето й се мярва съмнение, защото изобщо не ме

познава и не знае, че никога не бих я наранил, но иска да постъпи правилно и да се

предпази. Това ми харесва. Ще се тревожа по-малко, след като знам, че притежава поне

малко инстинкт за самосъхранение.

Усмихвам се невинно.

— Вече обещах, че няма да те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Не знам защо това я кара да се чувства по-добре, но тя се засмива.

— Е, щом си обещал — промърморва и отваря по-широко вратата, за да вляза в

апартамента. — Но за всеки случай трябва да знаеш, че съм много шумна. Мога да крещя