Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Седма глава
Четири бурета брашно.
Джеймс Рийд отвори капака на едно от тях, като остави прашни отпечатъци по дървото, и надникна вътре. Беше пълно до половината. Удари по веднъж отстрани останалите бурета, за да се увери, че съдържанието им е недокоснато. Значи имаха общо петстотин фунта брашно, горе-долу. Стомахът му се сви от притеснение. Когато бяха потеглили преди два месеца, имаха почти осемстотин фунта.
Той отбеляза това на парчето хартия, което държеше.
После погледна в следващото буре. Захар, но само до половината. Илайза Уилямс, прислужничката, прекалено често правеше пай или кекс за децата.
Когато приключи с описването на инвентара, той се покатери през ритлата и скочи на земята. Извади носната си кърпа и избърса праха от дланите си, а след кратко колебание се зае да изтърка както трябва и пръстите си. Накрая подуши носната си кърпа, преди да я прибере.
Едва тогава си позволи да погледне пълния списък в ръцете си, като си наложи да го държи здраво, без да потрепери. Проверяваше провизиите на семейството си на всеки няколко дни, откакто бяха потеглили от Спрингфийлд. Запасите им се стопяваха с тревожна бързина. Но нямаше смисъл да се тревожи, ако не предприеме нещо.
И така. На първо място трябваше да говори с Илайза. Никой не биваше да получава допълнителна порция, дори децата — а със сигурност не и водачите на воловете, които изобщо не се замисляха и прахосваха храната. Той прегледа сметките си за втори път. Дали не беше изчислил погрешно колко храна щеше да бъде необходима за едно седемчленно семейство? Сметките му не излизаха заради шестимата прислужници: мъжете бяха истински чревоугодници и се тъпчеха заради самото удоволствие от яденето, без изобщо да ги е грижа какво струва това на работодателя им.
Въпреки всичко той си даваше сметка, че положението им е по-добро — много по-добро — отколкото на много други семейства от кервана. Всички се държаха така, все едно няма никакъв проблем, но той подозираше, че тайно в себе си някои бяха започнали да изпадат в паника. Дори онези, които се бяха снабдили с допълнителни провизии във Форт Ларами, все пак бяха разчитали на повече дивеч по пътя. Но след форта сякаш всичко бе изчезнало — от зайците до прерийните кучета. Пътуваха в самия край на сезона, така че може би заселниците по маршрута преди тях бяха опоскали всичко наоколо.
Но по-вероятно е да разчитаха на милосърдието на спътниците си, ако им свършеха провизиите. Е, ако се обърнеха за милостиня към Джеймс Фрейзър Рийд, щяха да останат разочаровани. Християнското му милосърдие си имаше граници.
Миналата вечер се беше опитал да убеди Донър да го назначи за отговорник на провизиите на целия керван. Но естествено, никой не поиска да го чуе. Никой не си даваше сметка за опасността, която щеше да ги застигне, ако храната им свършеше, докато са някъде по-нависоко в планинските проходи. Признаците за това вече се виждаха ясно — стига някой да си направеше труда да ги забележи.
— Да ти дам власт над моите провизии? — каза Уилям Еди и само се разсмя, а после изплю тютюн за дъвчене на няколко пръста от ботуша на Рийд. — Няма да стане. Ако ти позволим да ни нареждаш какво можем да ядем, по колко и кога, всички ще изпосталеем като скелети. Ще станем кльощави като теб.
Рийд не отговори на Еди, но се изкушаваше да извади хартията със сметките и да я размаха пред лицето на Донър.
— От Форт Ларами насам сме с двайсет и пет говеда за месо по-малко, а това беше преди по-малко от три седмици. Ако не сме ги изяли всичките, значи някой ги е откраднал. Ако продължаваме така, няма да ни останат и общо две дузини, докато пристигнем в Калифорния.
Безразсъдство и удоволствия — това искаха хората от този керван. Беше достатъчно човек да погледне фургона на Донър, за да се увери — истински кораб, натъпкан с пухени завивки и всякакви ненужни удобства. Наемниците проиграваха надниците си всяка вечер край лагерните огньове, като се лишаваха от заплатата си още преди да са я спечелили. Хората от кервана танцуваха край шишовете с печено месо, докато Люк Халоран стържеше на цигулката си. И онзи пикник — какъв беше смисълът от него? Не беше нищо повече от извинение за Джордж Донър, така че да се качи на пън и да държи реч как трябва да го изберат за водач на експедицията. Заклаха две глави добитък само заради това — за да ги увери, че няма за какво да се тревожат, все едно искаше да им каже: „Вижте колко много има за ядене, предостатъчно за всички“.