Бунт [bg]

— Настоявам Робърт Брус да бъде свален от поста! — извиси глас над общата глъчка Макдуъл. — Не става за пазител!

Много хора около него бурно изразиха съгласието си.

Обаче най-силен беше гласът на Гилбърт де ла Хей. Откритото лице на лорда, оградено от кичури руса коса, беше строго.

— Според мен стана ясно, че сър Робърт и сър Джон не могат да работят заедно в полза на кралството. Мисля, че трябва да се свържем със сър Уилям Уолъс и да го помолим да се върне. Знаем, че примирието между Англия и Франция не включва Шотландия — каза той и погледна Ламбъртън, който мълчеше. — От каква полза ни е сър Уилям сега в чуждия двор? Хайде да го извикаме у дома, където е нужен. През новата година англичаните ще дойдат за нас. Трябва да се изправим единни срещу тях.

— Тъкмо заради това примирие сър Уилям се налага да остане там, където е — отвърна Джеймс. — Ако искаме да осигурим чужда подкрепа за каузата ни, трябва да поддържаме силно присъствие в чужбина. Съюзите могат да се променят, всички сме го виждали. Не трябва да губим надежда. Не още.

Джон Комън, изглежда, дори не чу какво си казаха двамата. Продължаваше да гледа Робърт с очи, пълни с омраза.

— Съгласен съм с Макдуъл. Брус трябва да бъде сменен. Заради неговия безразсъден план загубихме не само хора. Той позволи на англичаните да доставят половината провизии на гарнизона в Роксбърг. Сега ще издържат по-дълго обсадата, може би дори докато на север дойде крал Едуард, за да им помогне. Кой знае — продължи той, повишавайки глас срещу презрителните подвиквания на хората на Робърт, — може пък нарочно да е искал нападението ни да се провали? Може да е искал да помогне на гарнизона, та неговият стар съюзник крал Едуард да има база, от която да предприеме следващото си нахлуване в кралството ни?

Сред врявата, с която бяха посрещнати тези думи, отекна гласът на Робърт:

— Твоите безпочвени твърдения не могат да прикрият собствените ти амбиции, Джон. Искаш аз да си отида, за да можеш ти да поемеш контрол. — Гласът му, макар и силен, беше спокоен, но вътрешно най-много от всичко му се искаше да се хвърли върху човека пред него, който с възмутителните си обвинения омаловажаваше смъртта на достойните мъже, загинали в атаката, сред които беше и Уолтър. — Повдига ми се от това, че можеш да кажеш нещо толкова абсурдно, за да се добереш на всяка цена до властта за сметка на кралството ни.

— Абсурдно? — извика Джон, хващайки се за думата. — Наистина ли е толкова абсурдно, че те обвинявам в такова нещо, когато ти принадлежеше към кралския елит, свързан с неговата кауза с ненарушима клетва? Клетва, чието нарушаване се наказва със смърт?