Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Влезте, Тихи.
Дори не се учудих кой знае колко, че ме повикаха така, сякаш ме бяха очаквали; спокойно приех и факта, че зад бюрото седеше не друг, а самият Джорд Симингтън. Костюм от сива каша, на врата — мъхесто шалче, тънка пура в устата, на лицето — тъмни очила. Гледаше ме, но не разбирах дали снизходително или със съжаление.
— Седнете, моля — каза Симингтън. — Разговорът няма да е кратък.
Седнах. Стаята със здрави прозорци ми се струваше оазис на чистотата и топлината сред общото запустение — нито пронизващи течения, нито навян сняг. Поднос, димящо кафе, пепелник, диктофон; над главата на Симингтън — цветни фотоси на голи жени. Учуди ме една мисъл, която ми мина през ума: „По телата им няма никакви лишеи!“.
— Ето че си навлякохте беля! — назидателно произнесе Симингтън. — А нямахте основания да се оплаквате! Най-добрата медицинска сестра, единственият действидец в целия щат — всички полагаха усилия да ви помогнат и какво? Решихте на своя глава да изровите „истината“!
— Аз? — възкликнах, зашеметен от думите му. Преди да си събера мислите, той се нахвърли върху мен.
— Не лъжете, моля ви! Прекалено късно е. Разбира се, на вас ви се струваше, че сте необикновено проницателен във всичките си жалби и подозрения за „халюцинациите“! „Канал“, „хотелски плъхове“, „оседлавам“, „запрягам“. С тези ли примитивни измислици искахте да си послужите! Мислехте, че ще са достатъчни? Само един размразенец може да е толкова глупав!
Слушах с отворена от учудване уста. Веднага схванах, че е безполезно да отричам — няма да ми повярва. Натрапчивите ми мисли той бе сметнал за целенасочена маневра! Значи и разговорът му с мен за тайните на „Прокрустикс инк.“ е преследвал само една цел — да ми развърже езика; ето защо употребяваше думи, които толкова ме учудиха тогава; може би ги е смятал за някаква тайна парола — но на какво, на антихимически заговор ли? Моят страх от халюцинацията бе възприет като тактически ход… Наистина, късно беше да му обяснявам — особено сега, когато играехме с открити карти.
— Очаквахте ли ме? — попитах аз.
— И още как! През цялото време въпреки предприемчивостта си бяхте като кукла на конци. Не можем да позволим един безотговорен бунт да заплаши господстващия ред.
„Умиращият старец в коридора — мярна ми се в ума — също е бил част от бариерите, които ме доведоха тук.“
— Добър ред, няма що — заявих аз. — А вие сте начело, така ли? Моите поздравления!
— Запазете шегите си за по-добър случай! — озъби се Симингтън. Значи все пак бях успял да го засегна. Изглеждаше страшно ядосан. — Постоянно търсехте „изворите на демонизма“, размразенец нещастен, ледник от миналия век… А те не съществуват. Задоволявам любопитството ви. Не съществуват, разбирате ли? Ние даваме наркоза на цивилизацията, иначе тя самата не би могла да се понася. Затова не трябва да я събуждате. Затова и вие ще се върнете в лоното й. Няма от какво да се страхувате, не само че е безболезнено, но дори е приятно. На нас ни е къде-къде по-трудно, длъжни сме да запазим трезв поглед върху нещата; за ваше добро.
— От саможертва ли го правите? Ясно, жертва в името на общото благо, разбира се!
— Ако наистина толкова цените тази ужасна свобода на мисълта — отбеляза той суховато, — съветвам ви да не се подигравате и да спестите глупавите си шеги, защото заради тях много бързо можете да я загубите.
— Значи имате още нещо да ми кажете? Слушам ви.
— В този момент освен вас аз съм единственият човек в целия щат, който вижда! Какво имам на лицето си? — попита той бързо и изпитателно.