Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
И аз да изчезна, преди да го спипам? Погледът ми блуждаеше по замърсените стени на небостъргачите, по изпотрошените им прозорци; зад гърба ми стана тихо — лънчът бе свършил. Улицата — това щеше да бъде краят, виждащите ми очи изобщо нямаше да ме спасят, тълпата щеше да ме залее, трябваше да намеря поне още някого, сам можех да се крия известно време като плъх и нищо повече; сега бях извън привидното, а значи — като в пустиня. Обзет от страх и отчаяние, се отдалечих от прозореца. Целият треперех — илюзията за слънчев климат не ме топлеше вече. И аз самият не знаех накъде бях тръгнал, но се стараех да стъпвам безшумно; да, вече криех присъствието си, свивах се, прегърбвах се, бързо се оглеждах на всички страни, спирах се и се ослушвах, защото така ми подсказваше инстинктът. Още не бях успял да взема никакво решение, но усещах до мозъка на костите си, че ми личи какво виждам и това няма да ми се размине. Вървях по коридора на шестия или на петия етаж; не бях в състояние да се върна при Тротелрайнер — той се нуждаеше от помощ, а аз тъй и тъй не можех да му я дам. Трескаво мислех за няколко неща наведнъж, но най-вече дали няма да свърши действието на препарата и да се озова отново в Аркадия. Странно — при мисълта за подобна перспектива не почувствах нищо освен отвращение и страх, сякаш предпочитах да замръзна в купчината смет, съзнавайки какво става, отколкото да намеря утеха в илюзията. Не можех да свърна в страничния коридор — тялото на някакъв старец препречваше пътя; явно не му стигаха силите да върви, защото само имитираше ходене с треперещите си нозе и хриптейки тихичко, приятелски ми се усмихна в своята агония. По другия коридор стигнах до матовите гишета на някакъв офис, зад които цареше пълна тишина. Влязох през двойната стъклена врата, крилата й се разлюляха — вътре нямаше никой. В дъното — още една открехната врата. Надникнах голяма светла стая; тъкмо исках да се измъкна, защото почувствах нечие присъствие, когато чух познат глас: