Роксолана

Затворен, със страшно свъсени вежди, гръмлив глас и жилаво тяло, което не знаеше умора, владеещ с изключително умение всяко оръжие, издръжлив в походите, пировете и подвизите в любовното ложе, Мехмед Дългия сякаш би трябвало да се гордее като образец на османска доблест, а в същото време той ненавиждаше човешката природа и порода така откровено, като че изпитваше презрение и към самия себе си.

Разбира се, към шехзаде Мехмед младият везир се отнасяше с нужната почит, беше негова сянка, твърдо намерение, оголена сабя, наказваща ръка.

И на двамата името бе Мехмед — и на шехзадето, и на неговия везир. Единият повелител, другият — негов слуга. Но макар Дългия да беше слуга на султанския син, последният скоро стана нещо като негово ехо, едно бледо повторение, безсилен подражател, мъчеше се да достигне своя везир и никога не можеше да го настигне, превъзхождаше Дългия по рождение и положение, ала му липсваха обикновените възможности, които може да даде на човека само природата и които не можеш да получиш срещу никакви богатства.

Над Мехмед още от раждането му тегнеше убеждението, че е наследник на трона и затова трябва да израсне страшен и могъщ като султан Сюлейман. Не мислеше за Мустафа: надяваше се, че някакви сили — небесни или земни — непременно ще го премахнат и отстранят, ще освободят и очистят пътя към престола за него, Мехмед, понеже той е престолонаследникът. Беше роб на тази мисъл още от дете. Заченат в насилие, бе се родил с хилаво и немощно тяло — не тяло, а мъка. Растеше любимец на султана и султанката, те наричаха другите синове по имената им, само за Мехмед казваха винаги „нашият Мемиш“. За него бдяха най-внимателно и грижливо. Малкият Мехмед беше обграден от учители, лекари, имами, съветници, астролози и знахари, но все едно шехзадето растеше хилав и макар в лицето и фигурата да приличаше на Сюлейман, беше само бледо и жалко копие на султана, който също, както бе известно, не се отличаваше с особена сила.