Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
А ако Болтън изобщо не държеше сестра му? Тази сватба като нищо можеше да е някаква измама, за да вкара Станис в капан. Едард Старк никога не бе имал повод за недоволство от владетеля на Дредфорт, доколкото знаеше Джон, но въпреки това никога не му се беше доверявал, с шепнещия му глас и толкова бледите му очи.
„Сиво момиче на умиращ кон, бягащо от брака си.“ Заради тези думи беше пуснал Манс Райдър и шест жени на копието на север. „Млади и хубави“, беше казал Манс. Неизгореният крал добави няколко имена, а Ед Скръбния свърши останалото, като ги измъкна тайно от Къртичиното. Сега му се струваше лудост. Може би щеше да е по-добре, ако беше убил Манс в мига, в който той се разкри. Макар и с неохота, Джон бе изпитал известно възхищение към покойния Крал отвъд Вала, но мъжът беше клетвопрестъпник и изменник. Още по-малко доверие имаше в Мелисандра. И все пак ето, че бе заложил надеждите си на тях. „Само за да спася сестра си. Но мъжете на Нощния страж нямат сестри.“
Докато беше още момче в Зимен хребет, любимият му герой бе Младия дракон, момчето крал, завладял Дорн едва на четиринайсет години. Въпреки незаконното си рождение, или може би тъкмо заради него, Джон Сняг беше мечтал, че ще води мъже към слава също като крал Дерон, че ще стане завоевател, като порасне. Вече беше пораснал и Валът бе негов, а имаше само съмнения. Дори тях сякаш не можеше да надвие.
Денерис
Зловонието в лагера беше толкова ужасно, че Дани едва се сдържаше да не повърне.
Сир Баристан сбърчи нос и каза:
— Ваше величество не бива да е тук и да диша тези черни миризми.
— Аз съм кръвта на дракона — напомни му Дани. — Виждал ли си някога дракон с течението? — Визерис често я беше уверявал, че Таргариените са недосегаеми за болестите, поразяващи обикновените хора. Беше истина, доколкото можеше да прецени. Чувствала се беше премръзнала, гладна и уплашена, но никога болна.
— Все пак — настоя старият рицар — бих се чувствал по-добре, ако ваше величество се върне в града. — Многоцветните тухлени стени на Мийрийн бяха на половин миля зад тях. — Кървавото течение е било напаст за всяка армия от Века на зората. Разрешете да раздадем храната, ваше величество.
— Утре. Сега съм тук. Искам да видя. — Заби пети в хълбоците на сребристата си кобила. Другите подкараха след нея. Джого яздеше отпред, с Аго и Ракаро зад него, с дългите дотракски бичове в ръце, за да държат настрана болните и умиращите. Сир Баристан беше вдясно от нея, яхнал пъстро сив кон. Отляво бяха Симон Шарения гръб от Свободните братя и Марселен от Мъжете на Майката. Шейсет войници яздеха зад капитаните си, за да пазят фургоните с храна. Всички на коне, дотраки, Бронзови щитове и освободени. Обединяваше ги само отвращението от този наряд.
Ащапорците се влачеха след тях в зловеща процесия, която ставаше все по-дълга с всяка крачка. Някои говореха на непонятни за Денерис езици. Други вече изобщо не можеха да говорят. Мнозина вдигаха ръце към Дани или падаха на колене, щом сребристият ѝ кон ги подминеше.
— Майко — зовяха я на диалектите на Ащапор, Лис и Стар Волантис, на гърлен дотракски и с плавните срички на Карт, дори на Общата реч на Вестерос. — Майко, молим те… майко, помогни на сестра ми, болна е… дай ми храна за малките ми… моля те, старият ми баща… помогни му… помогни ѝ… помогни ми…
„Нямам повече помощ за даване“, помисли Дани отчаяно. Ащапорците нямаше къде да отидат. Хиляди бяха останали извън дебелите стени на Мийрийн: мъже, жени и деца, старци и малки момиченца, и новородени бебета. Много от тях бяха болни, повечето премалели от глад и всички бяха обречени на смърт. Денерис не посмя да отвори вратите и да ги пусне вътре. Беше се опитала да направи каквото може за тях. Беше им пратила лечители, Сини грации, заклинатели и хирурзи, но някои от тях също се бяха разболели и нито едно от изкуствата им не беше забавило галопа на болестта, дошла на бялата кобила. Отделянето на здравите от болните също се бе оказало непрактично. Верните щитове се бяха опитали да издърпат мъже от жени и деца от майки, а ащапорците плачеха, ритаха и ги замерваха с камъни. Няколко дни по-късно болните бяха мъртви, а здравите бяха болни. Отделянето на едните от другите не бе постигнало нищо.