Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Нощта падаше бързо. Косите лъчи светлина изчезнаха, щом последният тънък резен на слънцето потъна зад горите на запад. Розовите снежни преспи отново станаха бели и цветът се изцеди от тях, щом светът наоколо помръкна. Вечерното небе доби сивкавия цвят на старо наметало, прано и препирано много пъти. Изгряха първите плахи звезди.
Зърна напред призрачно бял ствол, който можеше да е само язово дърво, увенчано с глава от тъмночервени листа, пресегна се назад и издърпа Дълъг нокът от ножницата. Погледна надясно и наляво, кимна на Сатена и Коня, а те предадоха сигнала на мъжете по-натам. Втурнаха се заедно през преспите стар сняг без никакъв звук освен дъха им. Дух затича като бяла сянка до Джон.
Язовите дървета се издигаха в кръг около поляната. Бяха девет, всички горе-долу на една и съща възраст и големина. Всяко имаше издълбано в него лице и нямаше две лица, които да си приличат. Някои се усмихваха, други крещяха, някои му викаха. В гаснещата светлина очите им изглеждаха черни, но денем щяха да са кървавочервени, знаеше Джон. „Очи като на Дух.“
Огънят в центъра на поляната беше малък и жалък, само пепел, жарава и няколко накършени клона, които тлееха бавно и пушливо. Дори и така обаче в него имаше повече живот, отколкото в диваците, присвити около огнището. Само един от тях реагира, когато Джон излезе от храстите. Беше детето, което заплака, вкопчено в дрипавото наметало на майка си. Жената вдигна очи и ахна. Поляната вече бе обкръжена от обходниците, които се плъзнаха покрай костенобелите дървета и стоманата заблещука в ръцете им в черните ръкавици.
Великанът ги забеляза последен. Беше заспал свит на кълбо до огъня, но нещо го разбуди: плачът на детето, пращенето на снега под черните ботуши, внезапно поет дъх. Когато се размърда, сякаш се надигна оживяла канара. Седна с пръхтене, забърса очите си с длани, големи като свински бутове да махне съня… докато не видя Емет Железния с меча, блеснал в ръката му. Изрева, скочи на крака и едната грамадна длан сграбчи огромния му чук и го вдигна.
Дух се озъби в отговор. Джон сграбчи вълка за врата.
— Не искам никакъв бой тук. — Знаеше, че мъжете му могат да свалят великана, но не и без цена. Пролееше ли се кръв, диваците щяха да се включат в свадата. Повечето или всички щяха да умрат, но някои от братята му също. — Това място е свято. Предайте се и ще…
Великанът отново изрева — звук, който разтърси листата по дърветата — и натресе чука си в земята. Дръжката му беше шест стъпки дълга, от чворест дъб, а главата — камък, голям колкото самун хляб. Земята се разтърси от удара. Няколко от диваците се хвърлиха към оръжията си.
И тогава Кожите заговори от другата страна на горичката. Думите му звучаха грубо и гърлено, но Джон долови музиката в тях и разпозна Старата реч. Кожите говори дълго. Когато свърши, великанът му отвърна. Прозвуча като ръмжене, прекъсвано от тежко пъшкане, и Джон не можа да разбере нито дума. Но Кожите посочи към дърветата, каза още нещо и великанът също посочи към дърветата, изскърца със зъби и пусна чука.
— Свърши се — каза Кожите. — Няма да се бият.
— Добре. Какво му каза?
— Че те са и наши богове. Че сме дошли да се помолим.
— Да. Приберете стоманата, всички. Тази нощ няма да пролеем кръв.
Девет, беше казал Том Ечемиченото зърно, и девет бяха, но двама бяха мъртви, а един бе толкова слаб, че можеше да умре до заранта. Шестимата останали бяха майка и дете, двама старци, един ранен Денн с очукана бронзова броня и един от Роговата стъпка — босите му стъпала бяха толкова проядени от студа, че Джон от един поглед разбра, че никога вече няма да може да ходи. Повечето не се познавали, преди да дойдат в горичката, разбра той по-късно. Когато Станис бе разбил воинството на Манс Райдър, бяха избягали в горите, за да се спасят от клането, скитали бяха известно време и след като бяха загубили приятели и близки от студа и глада, най-сетне се бяха спрели тук, твърде слаби и уморени, за да могат да продължат.
— Боговете са тук — каза един от старците. — Добро място за умиране.
— Валът е само на няколко часа южно оттук — каза им Джон. — Защо не потърсите подслон там? Други се покориха. Дори Манс.
Диваците се спогледаха. Накрая един отвърна:
— Чухме приказки. Враните изгорили всички, които са се предали.
— И Манс даже — добави жената.