Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Непрекъснато повтаряше:

– Беше само на двадесет и две! Есма, той беше само на двадесет и две! Дворът на двореца гъмжеше от хора. Стражи, караули, робини, главни евнуси, прислужници, готвачи седяха по земята и плачеха. Скръбта беше обсебила всички дотам, че когато Михримах профуча през тях, никой не беше на себе си и не се сещаше дори да я поздрави.

Разплакани хора пълнеха и дългите тесни коридори на харема. Във всяка стая, пред която минаваше, четяха Корана. Когато влезе в покоите на майка си, първо налетя на Мерзука.

– Вярно ли е, лельо? – хвърли се тя към жената с кървясали от плач очи.

– Мъртъв е, дъще!

По всичко личеше, че Мерзука едва се сдържаше да не изпадне отново в истеричен плач.

– Как се случи?

Татарката вдигна рамене: „Не знам“. Но Михримах я усети – знаеше просто не искаше да излезе от нейната уста.

– Как е мама?

Мерзука дума не продума.

Михримах съжали, че изобщо я попита. Що за глупав въпрос! Че как би могла да е? Снажният неин принц беше мъртъв, как би могла да е!?

Сети се за онези дни, когато с огромен тюрбан на главата си Мехмед тичаше по тези места. Всичко отвътре й се сви на топка. Как само съжаляваше, че се е подигравала на батко си заради голямата му шапка.

– Ела! – хвана я за ръката Мерзука и я поведе към вратата на Хюрем.

Там се бяха струпали всичките жени от харема.

Но Михримах се учуди, че от тази навалица не се издаваше и звук. Само отнякъде зад нея нежен разтреперан глас четеше Корана.

– Дръпнете се! Направете път!

Мерзука разбута жените и проправи място да мине Михримах. Когато преодоляха и последната стена от женски тела, Мерзука се отдръпна встрани и Михримах видя майка си.

Не повярва на очите си. Мислеше, че ще я завари сломена, раздърпана, да лее кървави сълзи, да се бие по главата и да се мята, а насреща й стоеше една неподвижна статуя. Със скръстени на гърдите ръце и очи, приковани в ръцете. В този момент Михримах забеляза още нещо. От мига, когато чу за смъртта на батко си, тя самата също не бе проляла нито една сълза. Не беше заплакала. Дори не беше издала и едно ридание.

Сърцето й се беше свило на топка. Върху гърдите й се беше стоварил и я притискаше огромен камък.

Пристъпи към майка си.

– Валиде?

Хюрем, изглежда, не чу прошепнатия стон на дъщеря си. Въобще не реагира. Не се хвърли да я прегърне. Михримах просто не знаеше как да постъпи. Наистина, какво ли се правеше в такива ситуации? Как ли трябваше да се държи в този проклет дворец, след като неин батко е умрял? Какъв ли е протоколът, каква ли е традицията? Какво ако се направи е позорно и неприлично, какво е достойно?... Ето такива неясни въпроси прехвърчаха в главата й.

Направи още една нерешителна крачка към майка си.

– Валиде?

Хюрем не вдигна глава. Вече виждаше върховете от пантофките на дъщеря си. Изведнъж посегна и сграбчи Михримах за китката. Дръпна я към себе си. Жестът й не означаваше мъка, нито пък обич. По-скоро беше предохранителна мярка. Михримах се притисна до майка си. Също кръстоса ръце на гърди. И нейните очи се приковаха сега в ръцете. Михримах виждаше в спомените си Мехмед да язди понито и да се залива в звънлив смях, хванал с една ръка огромната шапка, да не би да се изхлузи от главата му.