Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
— Хората, значи, там сядат и четат? Все едно сърбат чорба в гостилница като моята?
— О, да! — разпалено потвърди Еврих. Лошото му настроение, предизвикано от сутрешната случка, се изпари без следа. — Аз, преди да тръгна на път, препрочетох множество различни трудове, а някои поръчах на преписван, за да ги нося със себе си и да имам възможност да освежа паметта си, пристигайки в една или друга страна…
Велхът тържествено кимна:
— Ще да е по-доходно да се държи библиотека — рече той дълбокомислено. — Защото там чорбата и пивото не свършват, както у мен, а една книга се чете от доста люде… Питай ме за каквото пожелаеш, любимецо на Боговете на Небесната планина. Всичко ще ти кажа, без нищо да премълча!
Еврих се усети за какво намеква кръчмарят и избухна в смях:
— О, уважаеми, непременно ще спомена в книгата си за теб, за щедрия ти дом и за кухнята ти, от която се носят ухайни аромати на превъзходни гозби!… Така всички, заситили ума си в библиотеката, ще пожелаят да заситят и тялото си в твоята гостилница!…
Слугините, на които Айр-Дон намигна пътьом, вече застилаха масата с просторна покривка, украсена не по-зле от омайните ярки завеси по стените. Подобни покривки не се вадят от сандъците току-така. Вълкодав не седна да чака нареждането на трапезата, разкопча кесията на пояса и постави на масата пет кондарски сребърника пред Айр-Дон:
— Приеми ги с благодарност, че този дълг повече не тегне на съвестта ми.
— Приемам и свидетелствам, че борчът ти е уреден напълно — отговори с достойнство Айр-Дон и една по една взе монетите от покривката. — Макар че, ако си говорим открито, вянино, длъжен съм да ти отстъпя половината от „Белия кон“, защото дължа сегашното си благополучие на теб. Когато замина с Фитела, съвсем те забравих… а после знаеш ли какво се случи у нас в Голямото гостилище? Куц вянин да мине — при мен ще отседне! Ами галирадците!… Да си срещал в Галирад майстора-оръжейник Коприва и стъкларя Остей?
— Знам ги — потвърди Вълкодав.
— Та те същата година забогатяха изведнъж и взеха да пращат свои кираджии, дето предлагат по-светли от сребро лъжици, или пък стъклени гърнета, в които се вижда какво ври! И те също при мен идваха… Така станах в цялото Гостилище пръв чорбаджия!
— А защо тогава си дошъл насам, почитаеми? Кой вятър те довя от толкова далеч, за наш късмет? — попита Еврих. — Прекосяването на морето не е като да се преместиш на друга улица!
— Аз съм лек в нозете — усмихна се Айр-Дон. — Роден съм в каруца, докато баща ми пътувал от страната на предците на запад, при солвените. Затова и не ме свърта дълго на едно място. Наследил съм съдбата му, така излиза. И не виждам нищо чудно в това. Нито осъдително. Лани у мен зимуваха двамина търговци от Тин-Вилена. И толкова ми хвалеха града си, че си рекох — я да се пробвам?… Пък и голямата дъщеря мъж доведе, много разбрано момче… Оставих им стопанството си в Гостилището, взех сина с мен, две готвачки със семействата им, наех кораб от Галирад — и ето ме тук. Купих тая къщурка, оправям се полека-лека.
Очевидно последното бе произнесено от скромност. „Къщурката“ бе хубава просторна къща, дърво връз камък, зад градските стени и на добра улица, а не нейде из катуните около града като Ретиловия двор. И пак при същия наглец бе празно като в сиромашки хамбар, а при Айр-Дон народът седеше лакът до лакът по пейките, че и още толкова стърчаха с канчета и паници около прага отвън, там също пейките покрай стените не достигаха за всички гости! Някои сядаха направо на земята. И стана ясно защо толкова се натискаха хората да се гощават у велха — веднага щом слугините донесоха гозбите. Айр-Дон готвеше според обичаите на племето си, сиреч умопомрачително вкусно и в количества, от които човек преяжда. Над малката решетка над жарта в огнището ухайна пара изпускаха свински шишчета, нанизани заедно със сладък пипер и лук, а в глинени похлупци златееше местен зеленчук, който тук заместваше любимата на всички велхи тиквичка. Зеленчукът мязаше на тлъста грамадна краставица, беше нарязан по дължина, изчистен от семките и напълнен с натрошено сирене с масло, яйца и подправки, пак съединен с дървени пръчици, използвани и за шишчетата, и така опечен до хрускава коричка отвън. А още — варено цвекло, пухкав ръжен хляб, кисело зеле, пресен и маринован чесън… Стомахът на Еврих, само разхленчил се от питката и ябълките, издаде лакомо ръмжене, и той неволно преглътна слюнка. Храната бе като за показ, но в същото време се отгатваше, че е сготвена от продукти, каквито всеки може да си купи — ще му излезе на същата цена. Ала нямаше да е същата — в това бе целият майсторлък на готвачките.