Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
В очите на Еврих слънчевото утро внезапно помръкна.
— Приятелю мой — проговори той много тихо. — Моля те само за едно, не забравяй, че възнамерявахме по това време вече да пътуваме назад. Вече е почти есен, а ни предстои плаване… като не се знае дали ще можем да наемем кораб още тук, или ще се наложи да идем първо до Островите…
Вълкодав премълча.
Зад поредния завой на пътя се появиха първите къщи. Странниците спряха, за да се измият на ручея и да се приведат в спретнат вид. Защото, което е уместно на друма, не е такова по градска улица, това се знае от всички пътешественици.
Тин-Вилена не допадна на Вълкодав. Твърде скупчено бе всичко, а според дълбокото убеждение на вянина, не беше редно толкова хора да се трупат на едно място. Да, в посещаван град е по-лесно да живеят занаятчии и дори учени, препитаващи се от заниманията си, без да държат ниви и градини. Но, от друга страна, в толкова големи селища се множат не само благи познания и умения, но и най-черните пороци. Сигурно заради това, мислеше си Вълкодав, всички известни му майстори и учени рано или късно напускат суетящите се човешки мравуняци и едва в глухи кътчета на спокойствие достигат окончателно съвършенство.
Преди години, когато за първи път се озова в голям град, вянинът с отвращение се оглеждаше наоколо и все не проумяваше, защо хората край него не разбират това, което бе очевидно за него самия, и не се преселят от задушното гъмжило на воля, където можеш без припряност да общуваш с Небето и Земята?… После попорасна и разбра много неща. А именно: което бе добро за него, хич не бе по нрава на останалите. Тези люде явно не можеха да живеят без онова, от което Вълкодав би избягал начаса и без да се озърта. И бяха прави посвоему…
Но въпреки че стигна до тези изводи, така и не заобича градовете, като тази неприязън комай беше взаимна. Поредното потвърждение, способно да отрови посещението му на най-прекрасната столица, изникна още преди градските порти. Странноприемницата, където трябваше да заведат магарето и да получат обратно част от парите си, се наричаше „При Ретил“ — по името на стопанина си. И този Ретил, дори без да погледне измитото и спретнато като никога в живота си добиче, категорично отказа да повярва, че са платили за дългоушкото пълната сума, а не само капарото. Не му направи впечатление дори дървената пръчка с резки и хитри белязки с нажежен пирон, дадена им от граничното село. Нарлакът с важна осанка на велможа само погали черната метла на брадата си и заяви на Еврих:
— Виж какво, любезни. Или веднага ми плащаш още четвърт овца в сребро, или викам стражата — пък на тях им доказвай, че магарето не е крадено, а рабошът — подправен.
Двамина здравеняци, всеки по Вълкодав и половина, се хилеха зад гърба му.
Еврих не за първи път попадаше на подобно нагло користолюбие, каращо някои люде да обиждат странниците, зад които не стои подкрепата на благородни лица или силна рода — а такава подкрепа хората от соя на Ретил усещаха незнайно как, но всякога безпогрешно. Младият учен всеки път в сходни обстоятелства се чувстваше като полят с помия. И винаги си измисляше десетина остроумни начина да постави безочливия нахалник на мястото му. Ала сетне пак се сблъскваше със същите мръсници, вероятно така Боговете на Небесната планина го изпитваха, и граматикът оставаше без дар слово пред тъпи безсъвестни кръвопийци — стреснат и беззащитен… Навярно Ретил би повярвал и на най-пропадналия итигул без много излишни приказки. Защото планинецът няма много да се помайва — ще извади кинжала си и… А кой ще се застъпи за самотния странник, явно не брат и не сват на тукашните арантски търговци?…
Еврих закономерно се сети за Вълкодав, който стоеше редом, и успя да се уплаши. Вянинът не бе кой знае колко по-различен от свирепите планински жители — ей сега ще се юрне да раздава справедливост! Граматикът даже се озърна към спътника си, трескаво премисляйки как да го възпре от намеса, но не се наложи. От самото начало на пътешествието бяха се уговорили по непознати места да се преструват на господар и телохранител. Вълкодав безмълвно играеше ролята си, като уморено гледаше напукана, отдавна немита дъска от дюшемето под нозете си. Или се правеше, че затрудненията на „господаря“ не го засягат, или си даваше сметка, че хич не им трябват излишни неприятности в този чужд град. По-добре да се разделят с парите…